Преди десет години Симънс работеше за Клайнхаус Електроникс, близо до Лос Анджелес, където изготвяше компютърни проекти. Една сутрин, когато отиде на работа, се наложи да чака навън, докато полицията изстърже един труп от пода на завода. Предната вечер явно бе станала експлозия. Мъж и жена проникнали вътре, неизвестно защо, и забъркали някаква каша. Мъжът умрял, а жената изглежда се побъркала.
След като успя да влезе, Джак, който тогава му бе помощник, му показа някакъв странен микрочип. Любопитството го бе накарало да се промъкне през полицейския кордон и да задигне някои по-интересни останки от експлозията.
Това бе технология, която нито той, нито Крол бяха виждали. Вместо да предадат находките на Клайнхаус, те напуснаха, потънаха до шия в дългове, и откриха собствена компания. Нарекоха я Сайбърданн.
Първите две години едва не умряха от глад, докато се мъчеха да разберат какво са намерили. В края на краищата, Джак Крол бе започнал да разгадава действието на един малък сектор от чипа, който, подобно на плочата от Розета им посочи пътя към други важни открития. Успяха успешно да продадат един чип-ускорител. През третата и четвъртата година печелеха доста добре. След това Крол получи тумора. Упоен от наркотици, той работеше трескаво и водеше записки, но умря преди да осъществи пробива.
Сега тук бе Дайсън.
Също на ръба на откритието.
Но изяждаше печалбите на компанията, сякаш бяха пуканки.
Симънс се прокашля и Дайсън нервно се обърна към него.
— Съжалявам, че отне толкова време — каза Симънс, — но другите членове на съвета не бяха наясно за някои пера от бюджета ти.
Преди Дайсън да вдигне олелия, Симънс вдигна ръка:
— Не се тревожи. Аз разкарах донякъде мъглата.
Суетна лъжа, помисли си Дайсън. Знаеше, че старият не е наясно точно с какво се занимава собственият му изследователски отдел. Но можеше да надуши печалбата от една миля, така че Дайсън го изчака отегчено да си дойде на думата.
Симънс му предложи скоч. Дайсън учтиво отказа. Трябваше да го изчака да изпие неговия. Накрая старецът се ухили.
— Е, имаш бюджета си за следващото тримесечие. Разгони ми се фамилията, докато го защитя пред другите. Искат резултати, които да могат да се продават до края на годината. Уверих ги, че ще оправдаеш доверието ми. Та направи ми услуга и не ги харчи наведнаж.
Смехът между двамата не бе искрен. Не бяха приятели. За да си приятел с някого е необходимо да се разбирате поне за основните неща. А те бяха далеч един от друг във почти всяко отношение. Освен относно Отдела за специални проекти. Но дори и там всеки имаше наум различни неща. Дайсън не се бе издигнал над удоволствието да получава висока заплата, но не бе там за парите. Той искаше да знае. И ако междувременно можеше да направи живота на децата си малко по-добър, чудесно.
Симънс искаше повече от онова, което вече притежаваше.
По свой си начин, и двамата бяха обзети от лудост.
Дайсън смяташе, че е по-щастливият от двамата.
Стисна ръката на шефа си и обеща да го държи в течение на работата.
По най-бързия начин се запъти към асансьора. Останал сам в застланата с мокет кабина, той подскочи радостно във въздуха. Бе сигурен, че ще отклонят повечето от исканията му. Изглежда бе подценил слабостта на Симънс към отдела и сегашния проект. Сега имаше всичко необходимо да завърши работата си. Нямаше да мине много време преди да са в състояние да прескочат и последното препятствие по пътя към разгадаването на Обект 2.
Вратите изсъскаха и се отвориха на втория етаж. Дайсън прекоси червеникавото фоайе към една масивна, укрепена врата. На метална табела отгоре бе написано: ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ПРОЕКТИ. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Той мушна електронната си карта в устройството. Вратата се отвори с щракване.
Влезе в лабораторията за изкуствен интелект. Навсякъде имаше процесори, дискови устройства, измервателни прибори. По пода се виеха кабели. На неспециалист би се сторило, че чистата, но разхвърляна стая е контролното помещение на някоя немарлива телефонна компания.
Дайсън застана в средата и огледа нетърпеливите лица наоколо.
— Поздравления, бойци! Получавате си повишенията.
На шега, колегите му го аплодираха и поздравяваха. Никъде не се виждаше бяла престилка. Всички бяха по джинси и пантофи. Млади и умни като Дайсън. Седяха на работните си места, пиеха пепси, ядяха сандвичи от книжни торбички и променяха известните на света технологии. Сега тупаха шефа си по гърба и му стискаха ръката. Той каза на всички да седнат и днес да си вървят в къщи по-рано. Последва всеобщ вой. Никой не си ходеше рано. Конкуренцията бе жестока. Този, който си тръгваше рано, бе считан за парий. Не само че повечето работеха по шест дни в седмицата, но често оставаха до късно и в събота. Нямаха желание да ходят по жени или да заведат семействата си на кино. Желаеха това, което и Дайсън — да намерят отговор на въпросите. И сила, с която да променят света.