Най-накрая се появиха и цветовете. Отново бе полицай Остин. Очите бяха фиксирани в канала отпред. Където бе изчезнала мишената.
Той не използваше микрочипове, а напълно нов принцип за постигане на изкуствен интелект. Молекулярният мозък действаше както и останалата част от тялото. Като течност. Която сега кипеше от възможните бъдещи действия.
До едно смъртоносни.
До слуха му достигна далечният вой на сирени. Би могъл да чува с всяка част на тялото си, тъй като във всяка молекула бе заложен кодът, необходим за всички телесни функции, но сега това сетиво бе разположено в оформените уши. При пристигането на полицейските коли той се скри в гъстия, задушаващ дим. Полицаите изскочиха навън и започнаха да отблъскват назад събиращата се тълпа, за да освободят място за пристигащите противопожарни коли. Един от тези полицаи имаше хубаво, младежко лице и студени очи. При бедствия винаги присъства полицията. Човекът от живак, разбира се, бе избрал ролята си перфектно. Защото бе дошъл тук да защитава и служи.
Да защитава и служи на Скайнет.
Когато пожарната кола спря със скърцане и пожарникарите наскачаха от нея, Остин се разхождаше незабелязан между полицаите. Седна в една от колите им. Никой не обърна внимание.
Запали мотора и потегли, за да изпълни мисията си.
ОТКРОВЕНИЯ
Студио Сити, Калифорния
18:45 ч.
Терминатор и Джон, седнал пред него на мотора, прогърмяха надолу по пустата улица на предградието по заобиколен маршрут, предварително определен от киборга. Джон още не бе спрял да трепери от случилото се. Сега той бе станал дете-юноша. Но в същото време бе и нещо повече.
Джон Конър.
Притежаваше генетичните дадености и интелигентността да види този кошмар в перспектива, така както друго хлапе на неговата възраст не би могло. Но това не значи, че му беше лесно. Защото трябваше да приеме нещо толкова безумно, че кожата му настръхваше. Но той уважаваше фактите. И сега се намираше на мотоциклета на един от тях. Толкова непоклатим факт, колкото можеш да си представиш.
Джон изви врат и погледна нещото-човек зад себе си. Каза му:
— Ей, таим аут. Спри. мотора.
Терминатор незабавно се подчини, като зави в една странична уличка, където спряха. Момчето се смъкна от резервоара с все още разтреперани крака. Киборгът гледаше безчувствено. Огледа го. Целият му гръб беше в кървави дупки от куршуми.
Невероятно. Но така и трябва да е.
— Не ме разбирай погрешно. Но искам да ми кажеш… ти си Терминатор, нали?
„Човекът“ отговори с неутрален глас:
— Да. Сайбърдайн Системс, модел 101, серия 800.
— Дрън-дрън — избърбори Джон, но вече бе убеден.
Все пак, докосна кожата му. Бе топла, но някак си… различна. И кръвта по якето. Беше съвсем истинска. Повярва, а умът му не можеше да побере истината.
— Майката си трака! Значи… наистина си истински! Искам да кажа… вътре машина, а отгоре, нещо като жив?
Киборгът отговори, сякаш четеше техническа инструкция за ползване.
— Аз съм кибернетичен организъм. Жива тъкан върху метална конструкция.
— Доста ми идва. Дръж се, Джон! Окей… значи не си дошъл да ме убиваш? Мислех, че това ме чака. Та защо си дошъл?
— Мисията ми е да те защитя.
— Така ли?
Наистина невероятно. Но Джон бе закоравял параноик и пусна това си качество в действие.
— Кой те прати? — Ако отговори както трябва, щеше да си изяде задника.
— Ти. Тридесет и пет години по-късно ти ме препрограмира, за да бъда твой защитник, тук и сега.
Джон преглътна.
— Ей, това е доста засукано!
Терминатор се огледа и реши, че са се застояли на едно място твърде дълго. Предложи да тръгват. Джон бе твърде шашардисан, за да се противи и скочи на мотора. След няколко минути те отново се впуснаха във вечерния трафик по страничните улички. В сгъстяващия се мрак раните на киборга не се забелязваха лесно. Джон проточи врат и се обърна назад.
— А тоя, другия тип? И той ли е Терминатор? Като теб?
— Не като мен. Той е T1000. Усъвършенстван прототип. Миметична многометална сплав.
— К’во е т’ва?
— Течен метал.
— Страхотно! — каза Джон.
— Ти си цел, подлежаща на терминиране. T1000 няма да спре, докато не завърши мисията си. Никога.
Звучеше прекрасно. И познато. Но още не можеше да си разреши да мисли за това. Завиха по булевард „Вентура“ и движението се увеличи заради двойките, тръгнали с колите си за ресторантите от двете му страни.
— Къде отиваме?
— Трябва да напуснем града незабавно. И да избягваме полицията.