Инспектор Уедърби гледаше снимките замислено с уморените си очи. Това бе един дяволски, нерешен и досега случай. Цяла нощна смяна полицаи убити или ранени само от един единствен човек. Не успяха да го открият. През онази нощ Уедърби бе загубил приятел. Но не се занимаваше със случая поради лични причини. Бе тръгнал да залови убиец на полицаи. И явно се налагаше да се опре на крехката памет на тази жена. Погледна Сара Конър и каза:
— Снимките са направени през 1984 година в полицейския участък Уест Хайланд. Била сте там.
Намираха се в стаичката за разговори, от която я бяха извлекли само преди няколко часа. Тя погледна купчината снимки, която инспекторът бе поставил пред нея. Вдигна очи към него. Лицето му не бе особено приветливо, но не бе и лице на жесток човек. Той просто си гледаше работата. Срещу нея седеше Мосбърг, непретенциозният му помощник с дрехи не по мярка и развалени зъби. До тях бе вечно бдителният доктор Силбърман, който безуспешно се мъчеше да скрие раздразнението си.
До вратата стояха двама униформени полицаи, а между тях бе Дъглас, който дори не се и опитваше да скрие своето раздразнение. Сара гледаше неспокойно най-горната снимка. Напомняше й за деня, в който е била направена.
— Този уби седемнадесет полицаи през онази нощ. Познавате ли го?
Уедърби сложи още една голяма чернобяла фотография на масата пред нея — близък план на окървавен Терминатор, изправящ се от купчина стъкла пред погледите на изумена тълпа. Лицето бе същото, разбира се.
— Тази е направена в един търговски център. Днес.
Сара не каза и не направи нищо. Гледаше снимката и дишаше тежко. Приличаше напълно на упоена, подложена на строг изолационен режим пациентка Вътрешно се мъчеше да запази самообладание при огромното желание да скочи, да блъсне масата в лицето на Силбърман, да избута Дъглас и ченгетата при вратата, да изхвърчи покрай охраната на входа, след това на паркинга, да запали някоя кола…
Но това не можеше да стане така. Тя седеше неподвижно и се надяваше да го направи по другия начин, този, който сега замисляше, докато гледаше нещо на масата, до снимките.
Уедърби наруши тишината:
— Мис Конър, синът ви е изчезнал. Настойниците му са били убити и сме сигурни, че този човек е замесен.
Сара го погледна. Студено, празно изражение. Но не каза нищо.
Уедърби се намръщи и я подкани:
— Отговорете.
В училище бе участвала в няколко театрални представления. Мистър Колб, преподавателят по драма, би се възхитил от представлението й тук.
— Все едно ли ви е?
Очевидно да. Съдейки по стената от безразличие, Уедърби вдигна рамене и погледна помощника си.
— Май идеята не беше много добра. Хайде, губим си времето.
Единият от униформените отвори вратата и Мосбърг излезе. Последваха го Уедърби, двамата при вратата и накрая доктор Силбърман. Надменният тон се бе върнал в гласа му и той каза:
— Съжалявам, господа…
Сара се отпусна под ярката светлина от тавана. Знаеше, че Дъглас я наблюдава. Започна да придвижва ръката си бавно, почти като минутната стрелка на часовник, към купчината снимки. Измъкна кламерчето, което ги държеше заедно и го скри в дланта си точно когато Дъглас я хвана за ръката и я задърпа навън.
В килията той затегна докрай ремъците, после се наведе и се вгледа в нея. Дори и съсипана, лицето й още бе красиво. Той се усмихна и се надвеси отгоре й облизвайки устни. Чувстваше дъха му. Наложи си да не реагира.
Той извади език и го прекара през лицето й като куче. Тя не мигна. Мътните й очи сякаш виждаха през него.
Дъглас изсумтя. Не бе кой знае какво удоволствие да се занимаваш с безмозъчна пациентка. Макар и да е хубава.
Дори клепачът й не трепна. Дъглас остана само още миг. После се изсмя и излезе. Затвори вратата и ключалката щракна. Сара чуваше почукването на палката му по стената в коридора, докато се отдалечаваше.
Очите й изведнъж се проясниха и станаха напрегнати. Тя изплю кламерчето на гърдите си и заопипва с ръка, докато го намери и изправи. Бавно и с мъчителна концентрация тя го приближи към катарамата на ремъците, придържащи китките й към леглото. Да ги отключи не бе лесна работа, но през годините се бе научила да прави много неща. Това бе едно от тях. Да се измъква от полицейски белезници. И през ум не й бе минавало, че ще трябва да бяга от лудница.
С едно последно свръхусилие успя да отключи катарамата. Веднага се залови за ремъка на другата ръка, като непрекъснато поглеждаше към прозорчето на вратата, да не би да се появи Дъглас или нощният пазач. След още четиридесет секунди бе освободила и глезените си. Изтъркаля се и стана от леглото сякаш бе друг човек. Движеше се като хищник.