Отегченият служител в чистата празна стая на пропуска при главния портал вдигна поглед. Една черно-бяла полицейска кола със запалени фарове бе спряла навън и чакаше. Включи автомата за отваряне и кимна на полицая, когато той мина покрай него.
Колата спря до колата на Мосбърг, която беше без отличителни знаци. T1000 излезе, проучи паркинга и течният му мозък веднага прецени тактическото положение. Тук бе струпването на енергиите, които му бяха необходими. Тук щеше да намери центъра на съществуването си.
Терминирането на целта.
Тръгна към главния вход на болницата.
Сара все още бе в килията си и се мъчеше да отключи вратата с кламерчето. Сега не изпитваше панически страх. Бе спокойна, съсредоточена, целенасочена. Стресна я някакво почукване. Приближаваше към нея. Тя ускори работата си, но ръцете й бяха спокойни.
По слабоосветения коридор се движеше Дъглас и почукваше с палката си по стената. Носеше малко фенерче, с което осветяваше вътрешността на килиите почти без да забавя крачка. Нямаше причина да прави по-сериозна проверка. Всички пациенти бяха в ступор от торазина — обезсилени, загубили ориентация като мекотели. Дори госпожица Тежък случай днес е кротка, мислеше той доволно.
Зави зад ъгъла и стъпките му отекнаха в тъмния коридор. Върхът на палката му удряше стената… тап, тап, тап… Стигна до килията на пациент 82 и спря, за да погледне вътре. Но нещо в другия край на коридора привлече вниманието му. Вратата на един от домакинските шкафове бе отворена. Поредната небрежност на чистачките.
Дъглас въздъхна и отиде да я затвори, като разсеяно освети вътрешността му. Сред кофите и парцалите имаше нещо странно. Дръжката на една метла бе счупена някъде към средата и парчето липсваше.
Той се замисли за това, но след тридесетина секунди чу проскърцване на врата. Обърна се и видя, че килията на Сара е отворена. Преди напълно да осъзнае този факт, липсващото парче изпълни полезрението му и се стовари със злоба върху горния край на носа му.
Сара изпита удоволствие, когато стокилограмовият месест надзирател се удари в пода с тъп звук. След това, с ловкостта на професионалист го цапардоса по тила и главата му отскочи от балатума. За известно време Дъглас изгуби представа за света. Сега той бе в ступор.
Довлече тялото му в килията и го заключи вътре с неговите ключове. Грабна тежката му палка, при всички случаи по-добра от дръжката, и я подпря на лакътя си като полицай. Тръгна по коридора с боси котешки стъпки, въоръжена и твърде опасна.
От входа на сградата се влизаше в дълъг коридор, който водеше до главното фоайе и приемното отделение, с тежка автоматична стъклена врата. Нощната сестра, обикновена жена на име Гуен, пишеше нещо на машина. Когато чу стъпките, тя вдигна поглед и видя младия полицай. Стори й се, че в сравнение с колегите му, които вече бяха вътре, този изглежда много по-добре. Демонстрира най-добрата си усмивка. Тя нямаше ефект върху повечето мъже. T1000 също не бе особено заинтригуван. Заговори с мек, приятен глас, предназначен да омекотява несъзнателната подозрителност на хората към непознатите.
— Да имате тук някоя си Сара Конър?
— О, закъснял сте, май. Другите са тук от доста време.
Тя се обърна за да натисне бутона за отваряне на вратата, но видя Силбърман и полицаите да се задават по коридора от другата страна.
— Колегите ви тъкмо излизат — каза Гуен и се обърна отново към него.
Но той бе изчезнал. Озадачена, тя отиде до плота и се наведе, за да провери дали не е при чешмата. Не. Нямаше никой. Също и по дългия коридор. Намръщи се и си припомни историите, които братовчедка й разказваше за мъжа си полицай. Може би всички ченгета са малко особени.
През автоматичната врата минаха Силбърман, Мосбърг, двамата униформени полицаи и един болничен надзирател. Той взе от сейфа зад приемното бюро своя деветмилиметров Браунинг и Силбърман му каза:
— Луис, изпрати господата и заключи за през нощта.
Луис кимна почтително и отговори:
— Да, сър.
Силбърман се върна в охраняваната част на болницата, а полицаите тръгнаха по дългия коридор към изхода. Уедърби мърмореше:
— Много работа свършихме, няма що.
Мосбърг добави:
— А-ха, обичам да не спя по цяла нощ.
Луис заключи входната врата и тръгна обратно. Приемното гише бе осветено като олтар. Стъпките му кънтяха глухо по пода. Ключовете му подрънкваха. Не мислеше за нищо, лениво загледан в шахматно наредените бели и черни плочи.
Изведнъж подът зад него потрепери и се огъна нагоре като течна маса на черни и бели квадрати. В сянката се изправи трептяща фигура.