Нощната сестра бе наведена над пишещата машина и подготвяше усърдно някакъв доклад. Надзирателят спря при кафе-машината и натисна копчето. После я попита:
— Гуен, искаш ли кафе?
— Предпочитам една бира — пошегува се тя.
Луис се засмя и взе чашата си от машината. На нея бяха нарисувани карти от различни цветове. Някаква игра. Той вдигна чашата, за да прочете правилата й на дъното, и разля кафето си.
— Ей, днес може да ми е щастлив ден.
Течната маса бе достигнала човешки ръст и бързо се превръщаше в човек. Шахматните квадрати изчезнаха и на тяхно място се появи сива униформа на надзирател.
T1000 бе покрил с масата си пода на коридора и когато Луис премина по него, бе изкопирал формата и структурата му. Сега той се свиваше и отпускаше, за да се превърне в негово огледално копие.
Последни от пода се отделиха краката, вече с оформени черни обувки, и при първата крачка се чу всмукващ звук.
Когато чу стъпките, истинският надзирател се обърна и видя…
… себе си.
Не само че приличаше на него, но и имаше същата униформа и табела със същото име на ревера.
Разполагаше само с един дълбоко объркан миг, за да осъзнае какво означава да работиш в лудница и да видиш сам себе си.
Лудостта може би е заразна.
Преди дори да успее да се вкопчи в някакво рационално оръжие срещу явната халюцинация пред себе си, тя протегна ръка с изправен напред показалец, само на сантиметри от лицето му. За част от секундата показалецът се удължи в метално острие, изсвистя като автоматичен нож и се заби в окото му. Премина през очната ябълка като инструмент за трансорбитална лоботомия и се показа през тила му.
Животът тихо напусна лицето му. За секунди се превърна от живо същество в купчина месо. Пръстът-нож бързо се прибра — С-С-Т. T1000 без усилие пое теглото на свличащия се труп с една ръка и го понесе към гишето, сякаш бе костюм на закачалка. Раните бяха толкова малки, че по пода не течеше кръв.
Нощната сестра вдигна поглед, когато T1000 мина край нея, небрежно влачейки нещо тежко, което тя не можеше да види заради високия плот.
— Какво си помъкнал, Луис?
— Боклуци.
Тя кимна разсеяно, без интерес. Продължи да пише, а T1000 завлече безжизненото тяло към вратата на домакинския шкаф на няколко метра от приемното гише. Извади Браунинга от кобура и напъха тялото вътре. Върна се и погледна сестрата.
— Всичко е наред — каза с усмивка.
Тя видя пистолета в кобура.
— Трябва да оставиш пистолета, нали знаеш?
— Да, извинявай.
T1000 отвори сейфа, закривайки го с гръб, и се направи, че оставя оръжието вътре. Но всъщност го постави в гръдния си кош, където изчезна, сякаш бе мушнат в съд с топъл течен шоколад. Отдръпна ръката си и на гърдите му отново се появи повърхност, приличаща на плат — с копчета, илици и табела с името. Затвори сейфа и изчака сестрата да натисне бутона, отключващ вратата. Влезе. Тръгна по коридорите, за да открие изолатора.
След няколко минути стигна до двамата отегчени пазачи. Почти не му обърнаха внимание. Погледна една схема до входа, на която бе отбелязано, че пациент 82 е в килия 19. Влезе вътре и вратите зад него се заключиха.
T1000 мина покрай помещението на сестрите, оградено като клетка с тежка метална мрежа. Силбърман се бе подпрял на прага и говореше с един от надзирателите вътре. Дори не погледна втори път към „Луис“.
Сара се движеше като котка по тъмния коридор и когато чу стъпки веднага отключи най-близката до нея килия с ключа на Дъглас. Погледна в далечния й край. Една жена с обезумяло лице, птичи поглед и треперещи устни я наблюдаваше, здраво привързана за леглото. Щеше ли да изпищи? Сара се поколеба и с разтуптяно сърце се хвана за сламката. Сложи пръст пред устата си. Ш-Ш-Ш-Т.
Пациентката кимна бавно с разбиране. Сара въздъхна облекчено и погледна навън през прозорчето. Гърбът на надзирателя изчезна зад ъгъла. Изчака да заглъхнат стъпките и излезе.
Силбърман се прозяваше и преглеждаше със служителя лекарствата за през нощта. Съботата му се бе видяла дълга. Следващата сутрин, неделя, смяташе да спи до късно. След това си спомни проклетия симпозиум за женската престъпност, пред който бе обещал да изнесе лекция. Тъкмо гледаше часовника си и се мъчеше да си спомни в колко часа трябваше да отиде там, когато с крайчеца на окото си долови някакво движение. Сара Конър скочи към него и го избута от прага навътре в помещението. Надзирателят се метна към шоковата си палка, но тя успя да го у дари преди да я достигне. Краката му се подгънаха и той се строполи като неодушевен предмет на пода.
Силбърман скочи към алармения бутон, но палката се стовари върху ръката му. Изкрещя и се улови за китката. Сара го хвана за косата и заби главата му в масата, като ловко го удари с палката зад коленете. Те се огънаха и той се свлече надолу, докато брадата му опря в плота. Задържа го с една ръка. Бе побеснял и не му се вярваше.