Това бе идеята й преди години, когато опита да взриви Сайбърдайн. Сега разбираше, че трябва да насочи усилията си към един човек, най-важния от всички. Точно в момента, в който историята може да бъде отклонена от ядрената воина.
Джон искаше да говори с нея. Не за стратегията. Не за оръжия. Или за бъдещето. Просто… да говори. За милиони неща. За нищо съществено. Тонът бе по-важен. Дреболиите не служат за друго. Те създават приятни чувства между майка и син. Но Джон виждаше тъмните облаци в очите й. Винаги са били там. Разбира се, той не познаваше другата Сара. От времето преди да се роди. Преди терминатора. Нямаше и представа как е могла да бъде впечатлително, младо и хубаво момиче, чието единствено важно решение щеше да бъде какво да специализира в колежа.
Бе виждал само замислената, вманиачена Сара, чийто живот се бе превърнал в мисия, в центъра на която бе той.
Храната в стомаха му се превръщаше в олово, не можеше да понася мълчанието й, затова отиде при Терминатор.
Видя две хлапета, играещи с водни пистолети наблизо. Те се пръскаха злобно и се смееха.
— Ти си убит.
— Не съм!
— Убит си!
Древната игра на сражения и фалшива смърт. Репетираното падане накрая, в бездънната пропаст, усещано, но невъобразимо за десетгодишно хлапе. Освен ако е Джон Конър.
Сара мина пред колата и видя Джон замислен. Той погледна киборга и без да я вижда, попита:
— Няма да се отървем, нали? Искам да кажа, ние, хората.
Терминатор погледна сражаващите се деца.
— Самоунищожението е заложено в природата ви.
Джон кимна. Бе виждал как истински хора, с истински оръжия си играят на смърт. Насилието имаше много форми. По телевизията, филмите, вестниците, вицовете. Между приятели и любовници. Навсякъде врагове. И кръвта се лееше свободно.
Другите деца можеха да гледат всичко това и да го приемат със смях — толкова нереално, далечно бе то за тях, — освен ако не си в центъра му… Освен ако майка ти не те е накарала да го осъзнаеш. Ако не е завряла лицето ти в него. Докато започнеш навсякъде да виждаш черепи, вместо лица.
Бъдещето.
Всичко е истина.
Ще има война.
И милиони ще умрат.
А той ще поведе оцелелите срещу машините.
И няма да има какво да отвоюват обратно от тях, освен обезобразени тела и руини. Ето така се чувстваше. Накрая каза:
— Да тръгваме, а?
Но Сара се досещаше какво мисли синът й. Същото отчаяно изражение бе стояло на лицето й с години. Знаеше какво го очаква. Победи. Да. Но след години на тежки сражения в ужасни условия. Джон Конър явно бе повратната точка на съдбата. По една или друга причина той бе в центъра на кръга. Примката на времето се усукваше около него по някакъв необясним начин. Никой човек не бива да бъде натоварен с такъв товар. Тежестта му е убийствена. И като гледаше сина си през всичките тези години, прекарани в криене, сякаш виждаше човечеството. Всяка нейна клетка плачеше и се противеше срещу жестоката съдба на човешкия род. Неговата орисия бе да стане спасител на света, но на каква цена? Животът им вече бе белязан.
Бе готова да приеме това, за да спаси милиони други деца. Да, беше готова да жертва себе си, и сина си. Но още преди да свърши да се храни, тя бе готова да действа. Приближи се до Терминатор и го попита:
— Искам да знам как е бил построен Скайнет. Кой е отговорен за това.
Киборгът претърси паметта си. Основните факти от историята бяха записани там. Данни, необходими като база за сравняване на събитията в това време. Терминатор ги закодира като приоритетна тактическа информация и получи достъп до тях. Още един приоритет. Отговори:
— Човекът, който най-пряко е отговорен, е Майлс Бенет Дайсън. Директор на Отдел за специални проекти в Сайбърдайн Системс Корпорейшън.
— Защо той?
— След няколко месеца ще разработи напълно нов тип микропроцесор.
— После какво?
Терминатор затвори капака и продължи да говори докато влизаше в колата.
— След три години Сайбърдайн ще стане най-големият доставчик на военни компютърни системи. Всички бомбардировачи ще са снабдени с техни компютри, ще летят без човешки екипажи. Полетите им ще са безупречни, ще изпълняват всички бойни задачи без грешка.