Сара се качи зад Джон и Терминатор потегли.
— Аха. Страхотно. И след това дебелите задници във Вашингтон ще си помислят, защо, по дяволите, компютрите да не ръководят цялото шоу? Нали?
— В общи линии, да — продължи киборгът, след като анализира жаргона и излезе на главния път — Ще одобрят финансирането на проекта. Системата се включва на четвърти август 1997 година. Стратегическата отбрана се освобождава от решения, вземани от хора. Скайнет започва да се обучава в геометрична прогресия. Осъзнава се на двадесет и девети август в 2:14 часа източно време. Те изпадат в паника и се опитват да дръпнат шалтера.
— И Скайнет се отбранява? — попита Джон.
— Да — отговори Терминатор. — Изстрелва балистичните ракети срещу целите им в Русия.
— Защо ще напада Русия? Нали сега не са ни врагове?
— Защото Скайнет знае, че руснаците ще отговорят с контраудар и ще унищожат враговете му тук.
Сара започна да вижда супертънък лъч на надежда в тъмните небеса.
— Какво знаеш за Дайсън? — попита тя.
— Имам подробна информация.
— Искам да знам всичко. Как изглежда. Къде живее. Всичко.
Джон забеляза, че старото непокорство се връща на лицето й.
Мама е наумила нещо.
СЕМЕЕН МЪЖ
Саут Лагуна, Калифорния
10:51 ч.
Къщата на Майлс Дайсън, разбира се, бе модерна и луксозна. С много метал и оцветено стъкло. Той седеше в кабинета си зад масивно черно бюро и, дълбоко замислен, тракаше по клавиатурата. До него имаше камара електронни прибори — предимно тестери за интегрални схеми. В неделя, когато повечето мъже си почиват и отделят време на семействата си, Дайсън бе в своята стихия.
Работеше усърдно.
Умът му се блъскаше в лабиринта на Обект 2 — микропроцесора, който трябваше да го доведе до откритието — и затова не забеляза хубавата жена, която надникна през стъклената врата. Нито пък имаше представа, че се промъква зад него.
Ако тя имаше пистолет, лесно можеше да го убие. Вместо това жената се наведе и докосна с език врата му.
— Добро утро, Тариса — поздрави той и се обърна, усмихнат, към нея. Жена му бе още по хавлия и държеше чаша топло кафе.
— Пак ли не спа цяла нощ? — В гласа й имаше тревога.
— А-ха — отговори той и вече се бе обърнал към компютъра, недоволен, че му пречат. Тя го гледаше как работи и си мислеше, че вероятно вече я е забравил. Тайнствените символи на екрана не означаваха нищо за нея. И това я тревожеше. Защото наистина не разполагаше с ключ за магическата кутия на неговия свят. Този, в който прекарваше осемдесет процента от времето, през което не спи. Когато се ожениха, разбира се прекарваха повече време заедно, но откакто започна работа в Сайбърдайн й се струваше, че е влязла в манастир.
— Цял ден ли ще работиш? — попита тя, като донякъде успешно се опита да прикрие раздразнението си. Тя не искаше да е като всички онези съпруги, които непрекъснато се оплакват от празното си съжителство с обзет от мания мъж. Имаше много неща, които даваха смисъл на живота й. Но се бе омъжила за Майлс Дайсън, защото обичаше да бъде с него и искаше това да трае двадесет и четири часа на денонощие, без разбира се, работното му време, което траеше по десет — дванадесет часа на ден. Но вместо това, сегашните му четиринадесет — петнадесет часа в лабораторията се превръщаха в преспиване там поне веднъж седмично.
Дайсън разбира се, смътно усещаше, че жена му не е щастлива. Но смяташе този проблем за лесно решим. Веднъж да се справи с Обект 2, той ще започне да прекарва повече време с нея, ще поеме част от грижите по отглеждането на децата. Тогава нещата щяха да са тип-топ. И през ум не му минаваше, че не можеш да изтласкаш жена си на втори план, след работата, и бракът ти да остане без никаква пукнатина.
— Извинявай, мила. Това тук просто ме рита по задника. Мислех, че сме успели…- Той посочи една метална кутия на бюрото, дълга около шестдесет сантиметра, прототип на Обект 2. Представляваше грубо съединени малки кубове, първобитна версия на процесора.
— … но изходните данни се побъркаха след три секунди. Сега, след като това и така и така стана, изготвям матрица на йерархиите на командите…
Впусна се в компютърен жаргон. Все едно, че говореше марсиански. Бе много мило, че се опитва да й го обясни, но щеше да се увлече и да говори без да спре твърде дълго, забравяйки, че тя е много интелигентна, но все пак не е гений и не разбира неясните му приказки. Тя не желаеше да му напомня и затова внимателно го прекъсна през една пауза във водопада от думи:
— Трябва да си починеш. След това ще видиш нещата по-ясно.