Безопасен, неутрален съвет.
Естествено, не го прие:
— Не мога.
Тя позволи на част от раздразнението си да проличи.
— Майлс, неделя е. Обеща на децата да ги заведеш на кино!
— Не мога, мила. Знаеш ли колко работа имам? — Той взе ръцете й и ентусиазмът му започна да напира. Тя видя детинската възбуда в очите му. Толкова има нужда да сподели почти болезненото вълнение от откритието си, удовлетворението, че създава нещо, помисли тя. Донякъде го разбираше.
— Мила, това нещо ще издуха всички останали! — продължи той. — Това е процесор, базиращ се на неврон…
— Знам. Казвал си ми. На невронна мрежа и може да мисли и да се обучава като нас. При стайна температура е свръхпроводник. Сегашните компютри в сравнение с него са джобни калкулатори. — Тя издърпа ръцете си. — Но защо е толкова важно всичко това, Майлс? Понякога ми се струва, че ще полудея!
Ето, най-после му го каза. Бе го задържала в себе си дълго време. Нямаше намерение да говори за това и днес, но не можеше да допусне, че няма да изпълни обещанието си към децата.
— Съжалявам, мила. То-о-олкова съм близо. — Той вдигна палец и показалец на сантиметър един от друг. Тя сви устни и взе прототипа. Не й се виждаше кой знае какво.
— Представи си реактивен самолет, чийто пилот никога не греши, никога не се уморява, никога не отива с махмурлук на работа. — Той почука по кутията — Ето го.
Много добре, чудесно и благородно. Но… толкова често бе искала да зададе този въпрос. Сега не можа да го спре и Майлс се изненада от директността му.
— Защо се ожени за мен, Майлс? Защо имаме тези две деца? Ти нямаш нужда от нас. Сърцето и умът ти са в това нещо. — Тя посочи прототипа и изрече най-важното: — Но то не те обича като нас!
Майлс въздъхна и взе кутията от ръцете й. Постави ръце на раменете я и я целуна нежно. Отначало тя се възпротиви, но после се отпусна при нежното докосване. Когато се отделиха, лицето й бе променено. Любовта към него искреше в очите й. Не само защото я целуна. Дори не и заради начина, по който я целуваше — толкова нежно и в същото време мъжествено и чувствено. Заради погледа в очите му. Бе забравила, както често се случваше напоследък, че той наистина я обича, въпреки че прекарват толкова малко време заедно.
— Извинявай — просто каза той.
И тя му повярва. Все още можеше да го достигне. Не бе напълно загубен… все още.
Започна да я целува отново, но Тариса го спря и кимна към вратата! Той се обърна и видя двете деца, застанали на прага по пижами и с разрошени коси, с възхитително пухкави от съня лица. Дани и Блайт. Слънцето и луната. Физическият резултат от любовта му към Тариса. Той бе себеотдаден, погълнат от работата си учен. Но не бе безчувствен към човешките радости. Почувства слабост при вида на изпълнените им с надежда лица.
— Какво ще кажеш да прекараш малко време и с другите си деца?
Конфликтът бе дълбок. В този прототип бяха скрити безкрайни възможности за подобряване живота на цялото човечество. Но съществуваше и семейството му — малко късче от това човечество, тук, сега, и го очакваше.
Искаше и двете. Но днес можеше да има само едното. Другото можеше да се развива и без неговите усилия. Затова не можеше да чака.
Дайсън се усмихна широко. Силите на мрака загубиха този рунд. Той разпери ръце и щастливите деца се втурнаха към него.
ОРЪЖЕЕН СКЛАД
Пустинята
северозападно от Калексико
12:04ч.
Земята изгаряше под лъчите на слънцето като делириумна халюцинация и маранята караше всичко да трепти като в мираж. Терминатор зави по покрития с пясък и чакъл страничен път и след пикапа се вдигнаха облаци прахоляк. Подминаха табела с надпис: ШАРОН МЕСА 2 МИЛИ, и отдолу: КАЛЕКСИКО 15 МИЛИ.
Напред в обширната пустош Сара видя трогателен човешки оазис — две застаряващи къщи-каравани, нахвърляни наоколо няколко коли за старо желязо и други непотребни боклуци. Зад караваните имаше малка писта и на нея, върху трупчета, стоеше хеликоптер „Хюи“. Който живееше тук не страдаше особено по живота в града. Или по приятните страни на регулираното общество. И вероятно не си плащаше данъците.
Пикапът спря сред облак прах.
— Стойте в колата — изкомандва Сара и бавно излезе. Бе доловила, че някой се мъчи да създаде впечатлението, че наоколо няма жива душа. Вратата на едната каравана се блъскаше от вятъра. Не се чуваше нищо, освен шумоленето на пустинната трева при поривите.
Добра тактика, помисли тя, сигурно отдалеч са забелязали прахоляка.
Прекоси дворчето и видя някакви неясни сенки да се движат в едната каравана. Може и да е от умората, но й се стори, че зърна вътре някакъв метален отблясък. Оръжие, най-вероятно.