— Ох, мамо… — започна Джон.
— Марш!
— Хайде — каза Джон на Терминатор и тръгна към един стар верижен трактор зад караваната. Качи се и умело го дръпна назад, към киборга, който държеше в ръка парче тежка верига, изчезваща в пясъка.
— Закачи я — извика Джон и включи предната скорост. Но когато погледна отново назад, Терминатор вече я теглеше към себе си заедно с тежката метална плоча, заровена под една педя пясък.
— Страхотно — каза Джон и скочи от трактора.
Приближиха се към правоъгълния отвор, подобен на вход на гробница.
— Майка ми винаги мисли за бъдещето.
Първо момчето, а после и киборгът скочиха в дупката. Слънцето прорязваше мрака на правоъгълното пространство, около шест стъпки широко, но повече от двадесет дълго. От стените, по които бяха накачени оръжия от почти всякакъв вид, се ронеше пясък. Имаше карабини, пистолети, гранатомети, миномети, радиооборудване. В далечния ъгъл имаше сандъци с амуниции, гранати, мини. Достигаха до тавана.
Терминатор нямаше затруднения в тази стая. Човекът-машина я проучи и реши откъде да започне. Взе един гранатомет М-79, използван масово във виетнамската война. Грубо, но ефективно оръжие. Отвори го и погледна нарезите. С него бе стреляно само няколко пъти.
— Отлично.
— Аха. Сигурен бях, че ще ти хареса тук — каза Джон и се усмихна тъжно.
Сара излезе от караваната, обута в черни панталони, с памучна фанелка, ботуши и козирка. Сега външният й вид отговаряше на вътрешната й нагласа. Стремеше се да бърза колкото се може повече. Бе получила храна и се намираше сред малкото хора в света, на които можеше да се довери. Не само бе попълнила запасите си и бе преценила положението си, но се готвеше и за контраудар срещу слепите сили на Скайнет и самата Съдба.
Което не означаваше, че вече не бе изпълнена с ужас. Синът й все още бе цел за нещо, пред което и самият Терминатор изглеждаше безпомощен, и това не можеше да се побере в главата й.
Но напоследък бе започнала да свиква с невъзможното. Когато човек е заключен в лудница, през главата му минават какви ли не невъзможни неща. Сега след като бе навън и T1000 бе по следите й, тя щеше да разбере дали някои от тези невъзможни неща не са й вече познати.
Салседа и Йоланда бяха наблизо и опаковаха провизии и други необходими за оцеляване неща. Когато Сара приближи, той вдигна глава и потупа калника на големия джип до себе си.
— Това е най-доброто, което имам, но стартерът не работи. Имаш ли време да го сменим?
— Да. Ще чакам да се стъмни, за да пресека границата.
Внимателно го дръпна настрана, така че Йоланда да не може да чува, защото не искаше да я тревожи.
— Енрике, за теб е опасно да останеш тук. Тръгни още тази вечер, о̀кей?
Той присви очи към нея, сякаш го бе обидила, след това в кривата му усмивка проблясна златна коронка:
— Да, Сарита, разбира се. Можеш да дойдеш когато си пожелаеш и майната му на шибания ми живот.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Енрике, съжа…
— Недей — прекъсна я той — Знам играта. Ти би направила същото за мен.
Върна се при джипа. Сара го гледаше как работи до жена си и си мислеше за човешкия род. Злите мъже и жени, боричкащи се вечно за себе си в непрекъснатата криза на живота, които безмилостно, с нокти и зъби, отстраняват всеки, който и бегло се изпречи на пътя им. Или овцете, които нямат собствен живот, които несъзнателно се отдават на другите, или лесно могат да бъдат измамени да дадат най-скъпото, което имат, дори живота си, за да защитят тези, които са свикнали да вземат.
Оставаха тези като Салседа.
Хора, живеещи по свои собствени правила. Съвременни чергари, отказващи да се продадат заради материалните примамки на града или държавата. Те скитат на групи или на големи семейства и властите не ги закачат, защото са въоръжени и ако се занимаваш с тях, стават опасни.
Не искаха от никого нищо. Не вземаха от никого нищо. И понякога даваха, заради самото даване. Хора като Салседа й бяха помогнали да реши през един от най-черните периоди на живота й, че въпреки всичко си струва да се спаси човечеството.
Имаше време, когато единственото нещо, което искаше, бе да скрие Джон от света, да се сниши, да остави всичко само на себе си и да изчака машинната война на място, на което би могла да оцелее, да се свре в някоя дупка, да прекарат остатъка от живота си в забвение. По дяволите човечеството. Може би в края на краищата наистина става дума за естествен подбор. Дарвин, превърнат в механична машина за убиване, която покосява собствените си създатели.
През онези дни тя бе видяла много злини. Хора се бяха опитвали да я използват, въпреки че имаше малко дете. Пак хора не искаха и да знаят колко ниско в пропастта са паднали. Други пък знаеха и затова бяха и по-опасни, защото бяха готови да бутнат всеки друг по-дълбоко, само и само да изпълзят навън.