И T1000 ще бъде там.
Самият Скайнет се бе поколебал, преди да разработи това последно оръжие. Имаше непредсказуеми фактори, свързани с трайността на продукта и със способността му да обработва команди без да намесва собствените си приоритети. Конструкцията бе толкова непостоянна, че едва в последния миг, преди пълното поражение, когато щяха да прережат кабелите, Скайнет се реши да изпрати терминаторите в миналото, за да решат изхода от войната. И в последната микросекунда преди края изпрати T1000.
Айнщайн някога е казал, че Бог не си играе на зарове с Вселената.
Скайнет нямаше избор.
T1000 форсира двигателя. Моторът, Кавазаки 1100, бързо ускори до сто и двадесет по магистралата. Приличаше на парче метал с размазани очертания, летящ почти извън времето и право към целта.
НАКОВАЛНЯ НА ВОЛЯТА
Лагера на Салседа
17:56 ч.
Сара седеше край една изхабена дървена маса. Оръжията бяха почистени и тя нямаше повече какво да прави. Пое дъх и почувства тежестта на целия свят върху раменете си. Слънцето залязваше.
Толкова много неща потъваха в тъмнина.
Тя извади ножа си от канията на колана и бавно започна да изрязва нещо по плота на масата… буквата Н.
Джон и Терминатор почти бяха натоварили джипа.
Сара вдигна поглед от масата и се вгледа в децата на Салседа, които играеха недалеч… боричкаха се с едно куче-мелез и го обичаха. Йоланда излезе от караваната с най-малкия за ръка.
Ето това бе равновесието. В този въоръжен лагер имаше единство. Любов. Доброта. Нежност. Равновесието, което й липсваше. Тя не можеше да направи повече. Да се справи с повече. Никой човек никога не бе вършил това, което вършеше тя. Как можеше да не прави грешки?
Но когато видя как Салседа изтича и вдигна Пако във въздуха, как го завъртя като дете-птичка, тя хвърли поглед и назад към Джон, който намръщен товареше оръжия и амуниции.
Зад него другите деца лудуваха, смееха се на воля, радваха се на свобода, която за Джон бе непозната. Слънцето светеше право в очите й. Те смъдяха. Изтри ги разсеяно и почувства влагата с опакото на ръката си. Болката бе твърде голяма. Затвори очи.
Само за миг.
И сгреши.
Отново се оказа на онази детска площадка и децата на Салседа играеха там, заедно с други, играеха със свободата, породена от доверието, от вярата, че родителите им не са толкова обезумели, че да се кремират сами, люлееха се на люлки, пързаляха се по пързалки, кискаха се по катерушките. Тревата бе сочна и зелена, слънцето не бе болезнено горещо, а топло и живително.
Сара вплете пръстите си в мрежата на оградата. Загледа младите майки, играещи с децата си.
Малки момиченца скачаха на въже. Песничките им се извиваха над врявата наоколо. Отнякъде се появи млада майка, която държеше двегодишното си момченце за ръцете. Беше с розово-бяла униформа на сервитьорка. Обърна се и на устните й грейна усмивка.
Бе тя самата. Хубава. Сияеща. Сара, незаразена от черното бъдеще. Погледна към странния си двойник зад оградата.
Знаеше, че то наближава, като Божи юмрук.
Сара прилепи мрачно лице до оградата. Започна да крещи към тях, но от устата й не излизаше звук. Впи пръсти в мрежата отчаяно. Крещеше без глас.
Усмивката на сервитьорката Сара изчезна, както листата с напредването на есента. И за миг очите им се срещнаха над безвременната бездна. Но тя се обърна и усмивката й се върна, когато детето хвърли по нея шепа пясък и забърбори неразбрано. Засмя се щастливо и забрави Сара от оградата, сякаш бе трик на светлината.
Яркосиньото небе внезапно разцъфна в неземно бяло. Децата пламнаха като клечки кибрит. Сара гореше, пищеше без глас, гърчеше се в спиралата на собствения си Ад.
Ударната вълна премина и погълна майките и децата във вихрушка от омраза. Писъкът на Сара се смеси с воя на вятъра, усети удара, той я разкъсваше и…
… вдигна главата й нагоре, към хоризонта. Хълмове обсипани с ниски храсти. Потъмняващото небе, пурпурно от залеза. Децата още играеха наблизо. Погледна часовника си. По-малко от петнадесет минути бяха минали. Плувнала в пот, тя опря лакти на масата. Прокара ръка през мократа си коса. Беше й трудно да диша.