Много трудно.
Успя да избяга от болницата, но не и от лудостта, която я преследваше.
Струваше й се, че Съдбата, или Ориста, или някаква друга космическа сила, е живо същество, което налага своя ред над всичко. Времето само по себе си е само част от този ред, като артерия, минаваща през тялото на вселената, по която текат събитията. И може би хората са клетки от това тяло и без да знаят какво всъщност е тя, са подчинени на законите й. Но клетките, дори само една клетка, ако се окаже на определено място, в определен момент, може да предизвика огромни промени в организма. А може би и това е част от космическия порядък. Предопределена група от клетки, вземащи свои собствени решения, избиращи сами съдбата си.
Но знаеше, че никога няма да може да се убеди в правотата или в погрешността на тази мисъл. Мъчеше се да улови сламка в ураганен вятър. Независимо дали вярваш във всемогъщо божество или си убеден, че само слепите сили карат вселената да се лашка безразборно като в някакъв гигантски миксер, за себе си тя можеше ясно да определи само моментното състояние на нещата, причините и следствията от собствените й действия. И разбира се, всяко съзнателно действие може да доведе до непредсказуеми резултати (но и сънищата може би са част от порядъка — нощем те ни заливат внезапно с ослепителния блясък на психическото прозрение, което после може би се вписва обратно в будното ни съзнание).
Докато човечеството не се научи да вижда през времето и в двете посоки, или по-точно, да вижда извън времето, то само може да се надява, като в хазартна игра, че това, което прави, ще доведе в края на краищата до нещо добро. Проклятието над него е в това, че осъзнава своя разум и в същото време познава неговите ограничения.
Хората играят хазарт с вселената.
По хиляди дребни начини в тривиалните решения, които неведоми сили ги карат да вземат всяка секунда от своя живот, те изразяват волята си. Правят избор. И дори когато поведението на някои изглежда напълно предсказуемо, може да има и изненади, и неочаквани решения, и неочаквани последствия.
Сега Съдбата отново я канеше в прегръдка да танцуват заедно, да избере път сред множеството, да удари Ориста право в сърцето, да я накара да се свие в себе си, като цвете в мрака на нощта.
Сара щеше да прекъсне спиралата.
Погледна към думите, които бе издълбала върху масата, сред пронизаните от стрели сърца и птичи курешки.
НЯМА СЪДБА.
Няма съдба, всичко зависи от нас самите. Това бе казал Джон Конър от бъдещето и Кайл й го бе предал. Той би трябвало да знае. Освен това, вторият Терминатор и T1000 са доказателство, че Скайнет вярва във възможността да промени миналото. Защо тя да не може да промени бъдещето?
Заби ножа дълбоко в думата СЪДБА, след това стана и тръгна.
Прекоси двора с мрачна решителност, а в ръцете си държеше найлонов пакет и автоматична карабина. Лицето й бе каменно. Непоколебимо. Безизразна маска.
Бе станала Терминатор.
Джон вдигна глава и видя как майка му хвърля карабината и пакета на задната седалка на пикапа, с който бяха дошли, как скача вътре и пали двигателя.
Салседа се приближи до него.
— Каза да отидеш на юг с него… — посочи Терминатор, застанал наблизо — … довечера, както сте възнамерявали. Ще се срещнете утре в…
Сара включи на скорост и потегли. Джон скочи и хукна след нея.
— Мамо, стой!
Сара го чу и погледна в огледалото, фигурата му бързо се смаляваше, без да престава да крещи. Тя излезе от двора и след нея остана облак прах.
Качи се на пътя, зави по него и скоро ускори до седемдесет и пет. Нямаше да намали, докато не достигне целта.
Джон и Терминатор се чудеха на издълбаните в масата думи. Ножът още стоеше забит.
— Няма съдба, ами каквото ние си направим. Баща ми й го е казвал това… искам да кажа, аз съм го накарал… в бъдещето… да го научи наизуст и да й го предаде…
Отново объркване. Умопомрачителната бъркотия на парадокса на времето.
— Няма значение — каза Джон и се отказа от обясненията — О̀кей, казал е, че бъдещето не е фиксирано. Няма съдба извън това, което сами направим за себе си.
За Терминатор не бе проблем да разтълкува тази информация. Той все повече долавяше подтекста на думите и правеше все повече свободни асоциации. Каза само:
— Тя ще се опита някак да промени бъдещето.
— Какво? Как?
— Неизвестно.
Джон щракна с пръсти, щом се сети.