— По дяволите!
Дайсън.
Терминатор чакаше с търпението на часовник.
Джон подскачаше наоколо, по-уплашен, отколкото в предните два дни.
— Това е! Майлс Дайсън! Ще му пръсне главата!
Джон махна на Терминатор и хукна.
— Хайде! Тръгвай! ТРЪГВАЙ!
Киборгът се забави за секунда, докато обработи данните. След това умът му потвърди думите на момчето. Все едно, че бяха факт.
Сара Джинет Конър бе тръгнала да убива.
Той лесно настигна Джон и се метна на предната седалка на джипа.
Няколко мили напред Сара продължаваше през смрачаващата се пустиня. Безчувствена. С тъмните си очила изглеждаше безжалостна като насекомо.
Двамата тръгнаха на север към Лос Анджелес и Терминатор ловко заобикаляше бавно движещите се коли с претоварения джип. Той долавяше радарите на полицията, така че при нужда намаляваше до разрешената скорост и караше така, докато излезе от обсега им. Сега не можеха да си позволят да ги спрат.
Терминатор направи първата си за тази вечер забележка:
— Това е тактически опасно.
Джон само го погледна и каза:
— Карай по-бързо.
— T1000 разполага със същите данни, с които разполагам и аз. Той може би очаква този ход и се готви да те пресрещне в къщата на Дайсън.
— Не ми пука. Трябва да й попречим.
Терминатор бе стигнал до заключението, до което вероятно бе стигнал и T1000.
— Смъртта на Дайсън може да предотврати войната.
Джон удари гневно седалката с ръка:
— Не ме интересува. Трябва да има и друг начин. Нищо ли не си научил още? Не разбра ли защо не може да се убиват хора?
Киборгът не отговори.
— Слушай, на теб може да ти е все едно дали ще живееш или не. Но не всички са като теб. Ясно ли е? Ние имаме чувства. Боли ни. Страх ни е. Ей, трябва да научиш тия работи, няма майтап. Важно е.
Преминаха билото и отдолу се ширна огромният град, потънал в нощните светлини на забавленията.
ТЕРМИНАТОР
Саут Лагуна
19:18ч.
От насипа зад къщата Майлс Дайсън бе чудесен прицел, седнал пред терминала си с гръб към прозореца и потънал в работа по Обект 2. Единственото осветление в стаята бе синкавият отблясък на екрана.
Една тъмна фигура се промъкна по обраслото с бръшлян възвишение. Сара вдигна карабината и започна да завинтва цилиндричния заглушител.
Дани и Блайт си играеха в преддверието с радиоуправляем камион. Дани го караше, а Блайт пълзеше след играчката и се мъчеше да я хване. Спряха пред кабинета на Дайсън и видяха, че работи на бюрото си. Дани сложи пръст на устните си и с палаво изражение на лицето изшътка на Блайт.
Поставила заглушителя, Сара издърпа затвора назад и вкара патрон в цевта. След това се сниши. Бузата й се опря до хладния приклад и тя пусна другата си ръка бавно напред, за да подпре оръжието на лакътя си. Пръстът й ловко обхвана спусъка. Намери мъжа в оптическия мерник. Закрепи пушката.
Това не бе човек, а една друга повратна точка на Съдбата. Препятствие в потока на времето, което трябва да се премахне. Да се изтръгне от реалността, преди да я унищожи. Сара знаеше, че може да направи това. Че ще бъде удивително лесно. Механично дръпване на спусъка, преместване с половин сантиметър и мъжът ще отпадне от играта.
И тогава милиони щяха да живеят без страх от унищожение.
Докато пишеше, Дайсън не чуваше мекото потракване на клавиатурата. Умът му бе съсредоточен върху символите на екрана. Това щеше да е последното нещо, което вижда, преди мозъкът му да се пръсне върху екрана.
На гърба му се появи малка, червена точка… лъчът на лазерния мерник. Тихо се промъкна нагоре към главата му.
Окото на Сара бе прилепено към визьора. Дишането й бе равномерно, бавно. Лъчът дори не трепваше върху целта.
Целта.
Пръстът върху спусъка се присви и обра луфта. Пое дълбоко дъх и го задържа.
Беше време да го направи.
Лазерната точка се разклати върху врата му и после се фиксира на тила му.
Играчката на Дани избръмча по килима и се натъкна на препятствие — крака на Дайсън. Ученият се стресна и се оказа отново на земята, след шеметния скок от висините на формулите. Наведе се, за да вдигне камиончето.
Стъклото на прозореца зад него изведнъж се счупи навътре и посипа гърба му с парчета. Почувства, или по-скоро усети нещо много дребно и много бързо да профучава покрай ухото му. След това екранът на монитора се пръсна сред дъжд от искри. Той падна от стола напълно стъписан и погледна голямата дупка на прозореца. Това го спаси, защото… ФУП!… вторият изстрел проби облегалката на стола на сантиметър от главата му и пръсна пълнежа й.
Инстинктивно, той се хвърли на килима.
През прозореца продължаваха да летят куршуми, които удряха бюрото и компютъра му и раздробиха клавиатурата на сол. След като изгасна монитора, стаята потъна в пълен мрак.