Забеляза нещо до купчината много скъп боклук недалеч. Снимката на семейството си. Задържа книгата в едната ръка и протегна другата към нея. Постави я на скута си. Жена му и децата се усмихваха през счупеното стъкло. От едното му око се процеди сълза. Нямаше да може да живее дълго. Цялото тяло му подсказваше това. А някъде в дъното на мозъка си чу своя глас, но някак спокоен, по-различен:
— Сега вече можеш да си отидеш.
Искаше му се да види децата още веднъж и да им обясни защо толкова рано. Те нямаше да научат какво е видял отвъд снимката им…
Кълбо огнено-бяла светлина, разцъфващо в атмосферата.
И какво е чул…
Мегафоните, сирените, хеликоптера, всичко избледня и бе заменено от невероятен тътен, когато цветето в небето се превръща в извиващ се облак червено и черно… кървавочервен огън, бушуващ в черния като катран дим. Облакът на водородната бомба, раздиращ земята с невъобразимата си мощ. След това видя как се разнася. Тътенът отмря и на негово място се появи вятър, подобен на последния полъх на силна буря, като успокояващ бриз, след кълбото, на чието място се появи мека, прозрачна светлина. И от нея излязоха Дани и Блайт и се затичаха към него, засмени. Тичаха в едно зелено поле, огрени от слънцето, право към разрушената лаборатория. Дайсън се помъчи да задържи това късче фантазия, за да посрещне вечността. Или бе дар от отвъдното? Не знаеше. Усети как дълбоката връзка с нещата от тази земя започва да изтънява. И желанието да види още веднъж семейството се разнесе, отстъпвайки място на чудновата ирония.
Струваше му се почти смешно. Да лежи там като недоклано прасе, като жертвено агне, кървящо върху останките от труда на неговия живот. Глупави хора! Защо трябва да стигат до такива крайности, за да се спасят от собствените си инструменти за водене на война? И видя себе си в собственото си минало — сериозен, млад мъж с мисия, излязъл от хаоса на черното гето, навлизащ в ярката светлина на Познанието. В миг разбра защо е трябвало да участва в тази игра докато е Тук. Бе го правил добре, не можеше да не признае.
Но сега, когато умираше, желаеше да стане другия Дайсън — любящия съпруг, отдаден на семейството си, така, както бе отдаден на науката. Искаше да се изсмее, но му се стори, че ще се пръсне и ще влоши още повече положението си. Не го направи. Вместо това отново погледна семейството си. Косите им бяха разрошени от вятъра, който духа през самата история, който вечно ще я променя, сега той бе сигурен в това, и се замисли…
Хората могат с воля да влияят на съдбата си.
Ако позволят орисниците.
Животът ще продължава.
Но историята е мъртва.
Очите му не трепваха и виждаха онова, което жив човек не може да види и заради това видение на устните му се появи нещо като усмивка. Но в мига, в който светлината напусна погледа му…
Ръцете му изпуснаха книгата и тя падна върху копчето…
Полицаите навън още очакваха в напрежение кървавата развръзка — с насочени оръжия, залегнали зад прикритията си. Очакваха да изнесат трупове на носилки. Или да доведат нападателите под оръжие до патрулните коли. Или специалната част да се оттегли, за да смени оборудването си и да се прегрупира. Случи се това, което не бяха очаквали.
Цялата лъскава фасада на сградата експлодира в дъжд от огън и стъкло. Стъклата от втория етаж се посипаха върху паркинга и една огромна огнена топка излетя навън като дяволски език и полетя към небето. Хеликоптерът бързо се дръпна встрани от горещината. Върху полицейските коли се посипаха горящи отломки и немалко полицаи отстъпиха назад, едва овладявайки обзелата ги паника.
Само един от тях, на мотоциклет, сякаш вървеше с ясна цел сред хаотичната тълпа към горящата сграда. Забави се само за миг, колкото да изтръгне оръжието от кобура на един бягащ полицай. След това T1000 изрева с мотора през едно счупено стъкло и през кабинета излезе отзад, в коридора. Сканираше интензивно, съзнанието му се сливаше с околността. Видя стълбище и със страхотен рев форсира машината нагоре по стъпалата. Стигна до втория етаж, който бе изпълнен с дим. Извади автоматичен пистолет Hoechler & Koch МРК и продължи да обикаля бавно сред горящите кабинети, сканирайки неуморно.
В коридора заобиколи още една купчина горящи боклуци. Претърсваше сенките, за да открие плячката си.
На долния етаж вратите на асансьора се отвориха и Сара надникна предпазливо в коридора. По стените от двете му страни заплющяха куршуми. Краят, излизащ във фоайето бе зает от специалните сили.