Вътрешният му дисплей започна да увеличава и намалява безразборно зрителното му поле и след миг чувството му за равновесие изчезна. Когато третият удар смачка кръста му, той само се разклати. Сервомеханизмите заскърцаха зловещо и застинаха сгърчени. Терминатор се свлече на колене, сплескан в металната стена.
Четвъртият удар на T1000 бе насочен в гръбнака между раменете на киборга. Черепът му бе огънат навътре. Свлече се на пода.
Невронният чип започна да прекъсва. Електронната памет започна да изпуска откъслечни спомени. Терминатор не бе човек, за да види звезди посред бял ден, но видя данни. И живота на други хора. В главата му се завъртя хаосът на човешките емоции — като смачкана магнетофонна лента, чийто звук придружаваше събитията от последните няколко дни, преминаващи в безредие пред очите му. Сара и Джон, коленичили, плачат в прегръдките си. Джон се мъчи да скрие сълзите си. Сара, изправена срещу T1000 с неадекватно оръжие. Самият T1000, променящ безчувствено реакциите си в зависимост от оперативната обстановка. И за микросекунда някакво вътрешно съединение предизвика прозрение. Той разбра значението на човешките отношения и от хаоса на експлозията изплува нещо единно. Нещо, което той не бе програмиран да преживее.
Чувство.
Терминатор се отпусна назад върху бетона и през електронния му мозък продължиха да прескачат енергийни импулси. Когато конвулсията на машинната смърт го обхвана, той научи най-дълбокия си урок за органичния живот.
Жалко, че нямаше достатъчно време за анализ.
Терминатор представляваше тъжна гледка на пода — купчина непотребен метал. Но остатъците от съзнание в процесора търсеха неизползвани източници на енергия. Скайнет бе направил терминаторите способни да понасят огромни поражения и да остават с достатъчно съзнание, за да отстраняват повредите дотолкова, доколкото да изпълнят мисията си. Сега той включи всички резерви и независимо от ужасните външни и вътрешни поражения продължи да търси алтернативни канали за предаване на командата
движение
движение
ДВИЖЕНИЕ.
Искрица тук. Там. След това конвулсивно свиване на ставата на крака.
ДВИЖЕНИЕ!
Кракът се свива.
Обикновен човек не може да се завърне от ръба на пропастта по този начин. Но и никой човек няма такива мощни команди, закодирани във всяка молекула на разума си.
Освен това бе стигнал до прозрението и сега щеше да се раздвижи. Въпреки блокиралата механика.
Започна немощно да пълзи, влачейки парализираните си крака зад смачканият гръбнак. Откъснатата му ръка драскаше по пода и той напредваше със сантиметри. Но оголеното му машинно око излъчваше решителност.
Пресегна се към очевидното решение на проблема — гранатомета, паднал с открит затвор върху откъснатата от ръката му част. С другата посегна към последната граната, търкулнала се под огромната пещ. Пръстът му се изпъна към нея.
Не бе завършил мисията си, нали?
Но и T1000 не бе завършил своята. Той вдигна отново тежкия лост и го заби надолу с невероятна сила. Удари го по гърба, в една дупка в смачканата външна броня. T1000 разклати желязото и разшири отвора. След това вдигна заострения връх още веднъж и този път проби тялото му изцяло.
И пода.
Киборгът бе прикован.
Единственото, което можеше да направи, бе едно последно усилие.
Стратегия девет хиляди, осемдесет и пет.
Терминатор се вкопчи в тази мисъл, главата му падна безпомощно и той спря да се движи. Светлината в очите му изгасна.
T1000 го погледна и заключи, че той повече не представлява тактическо препятствие. Насочи вниманието си към приоритетната цел и тръгна да я намери и да приключи мисията си.
Джон пълзеше като плъх в търбуха на машината. Над него гърмяха ненаблюдавани от никого съоръжения. Чу глас, който го зовеше тихо, настоятелно:
— Джон? Джон? Чуваш ли ме? Къде си?
Майка му.
Той изпълзя от сянката, за да я намери, и се качи на една площадка над голям котел с разтопен метал. В него светеше втечнената стомана. Горещината караше въздуха да трепти, придаваше му нереален блясък.
Тогава Джон я видя недалеч — куцаше към него. Едва се движеше, кракът и бе напоен с кръв. Простена и той се затича към нея.
— Помогни ми, моля те…
Тя залитна напред, протегна ръка с усмивка. Но Джон спря, когато зад нея се появи друг силует.
Беше майка му с насочен право към него пистолет. Залитна, с разширени от объркване очи.
Коя е истинската? Погледна надолу. Краката на първата Сара се сливаха с пода, всмукваха се, спояваха се с настилката. До коленете бяха същите на цвят.
Джон изкрещя:
— СТРЕЛЯЙ! — и отскочи встрани.
Имитацията на майка му се обърна и се превърна в полицай Остин. Сара изпразни пистолета в T1000.