Санд Каньон Роуд, 10:48 преди обед
След като зареди, очуканият пикап отбръмча по Санд Каньон Роуд, обвивайки останалите на пътя Сара и Рийс в облак изгорели газове. Сара се огледа. Бензиностанция „Мобил“. Отвъд шосето — почивен комплекс, а редом с него — район за пикници, където две семейства с деца се забавляваха по кафявата трева.
Сара забеляза, че Рийс изследва влажното поле с ягоди в съседство с района за пикници. Толкова странен й се стори — мъж, откъснат от своето време и неспособен да се вмести в сегашното. Рийс усети, че тя го гледа и се обърна към нея с уморен, сериозен вид. Лицето му бе мръсно, а в косата му сякаш бяха гнездили мишки. Сара му се усмихна насърчително и посочи тоалетните от едната страна на бензиностанцията.
— Да се поумием, докато имаме тази възможност.
Рийс кимна и безмълвно я последва. Влязоха вътре и той тръгна подире й към дамската тоалетна. Тя му направи знак с ръка да спре и се засмя на объркания му вид. Посочи му другата врата:
— Ти си за там. Боя се, че ще трябва сам да се оправяш.
Рийс погледна вратите: на едната пишеше „Жени“, а на другата — „Мъже“. Разбра грешката си, подсмихна се и влезе в която трябва.
Сара с облекчение се зае с външния си вид. Първо проучи в огледалото охлузената си фасада. Разводненият течен сапун не успя да смъкне всичкия й грим, но поне отми най-видимата мръсотия. Косата й бе ужас. Нямаше дори четка. Свила устни, прокара пръсти през бъркотията и се намръщи на резултата. Повече от тупирана. Дано хората си помислят, че е някаква нова мода. После сама се засмя на мисълта си. Какво значение имаше кой какво ще си мисли, в края на краищата?
На излизане от тоалетната не видя Рийс. Почука на вратата на мъжкото отделение — нищо.
Страхът сякаш я тресна с бухалка. Заобиколи сградата и видя група дечица да си подхвърлят зелена дунапренена топка над главата на голям, задъхан ирландски сетер. На една от колонките зареждаше едър линколн-континентал. Но Рийс го нямаше.
Замига с нарастващо отчаяние, осъзнавайки внезапно, колко силно се нуждае от защитата му. Всичките й други опори в живота бяха вече изкоренени. Освен майка й. Сърцето й се прободе от мисълта, че майка й може да я мисли вече за умряла. Хукна към телефонния автомат на ъгъла на бензиностанцията.
Нямаше пари, но си спомни номера на телефонната си кредитна карта и набра малката къща в Сан Бърнардино. Първият звън още не бе свършил, когато чу разтревожения глас на майка си.
Необходима й бе повече от минута, за да я убеди, че дъщеря й е жива и здрава. Полицията от отдела в Рампарт я търсела, заедно с един, за когото се предполага, че е участвал в касапницата в тамошния полицейски участък. Сара тъкмо се канеше да й обясни какво е станало и да помоли майка си да дойде да я вземе, когато внезапно съзря Рийс насред ягодовото поле.
Облекчението направо помете страха й. Сара сграбчи слушалката и затвори очи, а долната й устна се разтрепера. Майка й настояваше Сара да й каже къде се намира, та да дойдела да я вземе. Сара обаче осъзна, че все още с Рийс ще е на по-сигурно. Всъщност, никой друг не бе в състояние да и помогне, тъй като никой не щеше да повярва на Рийс и да вземе предпазните мерки, които той би взел.
Сара се скри зад ръба на окачената на стената кабина, като придърпа и слушалката към себе си. Рийс й бе забранил най-категорично да контактува с когото и да било, затова се боеше как ли ще реагира, ако я види да разговаря по телефона.
Сви ръката си на шепа около устата, да не се разнесе гласът й. Заговори бързо и деловито — ако можеше да се чуе след това на запис, щеше да се изненада.
— Мамо, слушай ме внимателно. Нямам много време за приказки…
— Какво има, мила? Какво се е случило?
— Мълчи и слушай! Искам да приготвиш малко багаж. Действай бързо и отиди на вилата. Не казвай никому къде отиваш, дори на най-добрите си приятелки. Дори на Луиз. Тръгни веднага. Сега не мога да ти обяснявам; просто ще трябва да ми повярваш.
— Но трябва да знам какво…
— Просто изпълни това, което ти казвам. Ако не го направиш, няма да мога да ти се обадя втори път.
— Божичко, Сара… Добре, добре!
Сара погледна Рийс, застанал странно неподвижен с гръб към нея. Ако се обърнеше, щеше да пусне слушалката и да тръгне към него. Майка й тогава щеше съвсем да откачи.
— Добре, мамо. Ще ти се обадя след време на вилата. Не се тревожи за мен. Ще се оправя.
— Сара, чуй ме! Трябва някак си да се свържеш с полицията.
— Не разбираш какво ти говоря. Те не могат да ми помогнат. Никой не може. Трябва да вървя…
— Сара!
— Довиждане, мамо.
Окачи слушалката и прекъсна металическия глас. Рийс бе вече на колене, все още с гръб към нея, и откъсваше ягода. Обърса я и отхапа. От толкова далеч не виждаше изражението му, но усещаше, че предишната му твърдост и контролираност на движенията се бе някак си стопила.