Тя се засмя приглушено.
— Винаги си ми казвал, че ще намериш начин да го направиш.
Известно време двамата седяха в мълчание, връщайки се назад в спомените си. Ели отпи отново от чая си.
— Помниш ли как се промъкнахме тук, когато за първи път ми каза за това място?
Той кимна и тя продължи:
— Онази вечер закъснях доста и родителите ми изпаднаха в ярост. Все още си спомням как татко стоеше във всекидневната, пушейки цигара, а майка ми седеше на канапето и се взираше в празното пространство. Изглеждаха така, сякаш беше умрял някой от семейството. Това беше първият път, когато родителите ми осъзнаха, че връзката ми с теб е сериозна и майка ми разговаря с мен до късно през нощта. Тогава тя ми каза: „Предполагам, си мислиш, че изобщо не те разбирам, но това не е така. Просто съдбата ни понякога се предопределя от това кои сме ние, а не от това какво искаме!“ Помня, че думите й ме нараниха много.
— Ти ми каза за това на следващия ден. На мен също ми беше много обидно. Аз харесвах родителите ти и нямах никаква представа, че те не ме харесват.
— Не, че не те харесваха. Те просто не мислеха, че ме заслужаваш.
— Не виждам голяма разлика.
В тона му имаше болка и Ели знаеше, че той има право да се чувства така. Тя погледна към звездите и отметна назад кичурите, които бяха паднали пред очите й.
— Знам това. Винаги съм го знаела. Може би точно затова между мен и майка ми се появи едно отчуждение.
— А какво мислиш сега?
— Същото каквото мислех и тогава. Че това не е правилно и не е честно. Ужасно е едно момиче да научи, че положението й е по-важно от чувствата й.
Ной се усмихна леко на думите й, но не каза нищо.
— Никога не съм преставала да мисля за теб след онова лято — каза тя.
— Наистина?
— Защо, не ми ли вярваш? — Ели изглеждаше искрено изненадана.
— Ти никога не отговори на писмата ми.
— Какви писма?
— Десетки писма. Писах ти в продължение на две години, без да получа нито един отговор.
Ели бавно поклати глава и сетне сведе поглед.
— Аз не знаех… — каза тя накрая тихо и Ной предположи, че майка й вероятно бе проверявала пощата, задържайки писмата й без нейно знание. Винаги бе подозирал нещо подобно и сега видя, че и Ели стигна до този извод.
— Майка ми не е имала право да прави това, Ной, и съжалявам за постъпката й. Но опитай се да я разбереш. След заминаването ни тя вероятно си е мислела, че лесно ще те забравя. Тя никога не разбра колко много означаваш за мен и ако трябва да бъда честна, не знам дали някога е обичала баща ми така, както аз обичах теб. Навярно се е опитвала да предпази чувствата ми и е решила, че най-добрият начин за това е да крие писмата, които си ми изпращал.
— Тя не е имала право да взима такова решение — тихо каза Ной.
— Знам това.
— Щеше ли да има някаква разлика, ако ги беше получила?
— Разбира се. Аз винаги съм се питала какво става с теб.
— Не, имам предвид с нас двамата. Мислиш ли, че щеше да излезе нещо от нашата връзка?
Тя не отговори веднага:
— Не знам, Ной. Наистина не знам. А мисля, че и ти не знаеш. Ние не сме същите хора, които бяхме тогава. Променили сме се, пораснахме. И двамата.
Ели замълча. Ной не отговори и в настъпилото мълчание тя погледна към реката и продължи:
— Да, Ной, мисля, че връзката ни можеше да има бъдеще. Или поне би ми се искало да е така.
Той кимна, сведе поглед и сетне погледна настрани.
— Що за човек е Лон?
Тя се поколеба, не бе очаквала този въпрос. Споменаването на името на годеника й събуди у нея леко чувство на вина и за момент тя не знаеше какво да отговори. Протегна ръка към чашата си, отпи глътка чай и се заслуша в звука на кълвача, който почукваше някъде далече. Сетне заговори тихо:
— Той е красив, обаятелен, преуспяващ и повечето приятелки страшно ми завиждат. Намират го за съвършен и в много отношения това е така. Той е мил, умее да ме разсмива и знам, че ме обича по свое му. — Ели се умълча за кратко, за да събере мислите си. — Но в отношенията ни винаги ще има нещо, което ще липсва.
Тя сама се изненада от думите си, но знаеше, че това е самата истина. И когато погледна Ной, разбра, че той бе очаквал този отговор предварително.
— Защо?
Ели се усмихна едва-едва и сви рамене. Гласът й беше почти като шепот:
— Предполагам, че все още търся онази любов, която имахме през онова лято.
Ной остана дълго замислен над думите й, прехвърляйки в ума си връзките, които бе имал след раздялата си с нея.