Ели потисна тъгата си с надеждата, че един ден нещата могат да се променят. Той често й обещаваше, че ще внесе нов ред в живота си и успяваше да го постигне в продължение на няколко седмици, но сетне постепенно се връщаше към предишния си график. „Не мога днес, скъпа — обясняваше й Лон. — Съжалявам, но наистина не мога. При първа възможност ще гледам да изкупя някак вината си.“
Тя не обичаше да спори е него, най-вече защото знаеше, че й казва истината. Работата му като адвокат изискваше много време — както предварителните проучвания, така и участията в съдебни заседания — но въпреки това Ели не спираше да се пита защо я беше ухажвал толкова дълго, щом не искаше да прекарва повече време с нея сега.
Наближи една картинна галерия и, унесена в мисли, почти я подмина, но сетне се обърна и се върна. Спря се на вратата за секунда, учудена колко дълго не бе посещавала такова място. Може би три години или дори повече. Интересно, защо?
Влезе — галерията бе отворила рано, заедно с магазините по Мейн Стрийт — и тръгна из залите с окачени по стените картини. Повечето от художниците бяха местни и морето присъстваше в много от творбите им: морски пейзажи, пясъчни брегове, пеликани, стари платноходи, влекачи, вълноломи и чайки. И най-вече вълни. Вълни с всякакви форми, размери и цветове, които накрая започнаха да й изглеждат съвършено еднакви. Явно художниците не са били особено вдъхновени или пък просто са били лениви, помисли си тя.
На една от стените, обаче, имаше няколко картини, които й допаднаха. Всичките бяха на един художник, за когото никога не бе чувала — Илейн, и повечето от творбите му като че ли бяха вдъхновени от архитектурата на гръцките острови. На една от тях, която я грабна най-много, художникът като че ли умишлено бе запълнил сцената с миниатюрни човешки фигурки, широки линии и ярки цветни петна, сякаш не е бил напълно съсредоточен, докато я е рисувал. И въпреки това цветовете бяха живи, трептящи и привличащи окото, като че ли подсказвайки какво трябва да бъде видяно в следващия момент. Картината беше динамична и със силен драматичен заряд. Колкото повече я гледаше Ели, толкова повече я харесваше, и вече обмисляше да я купи, когато осъзна, че платното й допадаше, защото й напомняше за собствените й работи. Вгледа се още по-внимателно и си помисли, че Ной може би е прав. Може би наистина трябваше да започне да рисува отново.
В девет и половина излезе от галерията и тръгна към „Хофман Лейн“ универсален магазин в центъра на града. Отне и няколко минути да открие онова, което търсеше, но накрая го намери в отдела за училищни пособия. Хартия, пастели и моливи, с не особено високо качество, но достатъчно добри. С тези неща нямаше да може да се върне пълноценно към рисуването, но все пак беше някакво начало и затова влезе в стаята си развълнувана. Седна на бюрото и започна да работи — нищо определено, просто искаше да почувства как образите и цветовете от паметта й се прехвърлят върху хартията. След няколко абстракции пробва да направи груба скица на улицата долу и се изненада колко лесно се получи. Сякаш никога не се беше разделяла с любимото си занимание.
Малко по-късно разгледа внимателно завършената рисунка и остана доволна от постигнатото. Зачуди се какво да опита след това и накрая реши. Тъй като нямаше модел, тя си го представи мислено, преди да започне. Този път беше по-трудно, отколкото сцената с улицата, но малко по малко нещата започнаха да придобиват форма.
Минутите летяха бързо. Поглеждаше често часовника си, за да не закъснее и приключи малко преди обяд. Беше рисувала почти два часа, но крайният резултат я изненада. Етюдът изглеждаше така, сякаш бе работила над него много по-дълго. Нави листа хартия, пъхна го в чантата си и събра останалите си неща. На път към вратата се зърна в огледалото, чувствайки се някак странно спокойна, макар да не знаеше точно защо.
Слезе по стълбите и се насочи към входната врата, когато чу зад себе си глас.
— Мис?
Обърна се, съобразявайки, че викат именно нея. Човекът на рецепцията. Това беше същият мъж, който беше и вчера, но този път на лицето му беше изписан зле прикрит интерес.
— Да?