— Това са писмата на Ной. Аз не ги изхвърлих и никога не ги отворих. Знам, че не трябваше да ги крия от теб и съжалявам за това. Но просто се опитвах да те предпазя. Не разбирах, че…
Шокирана, Ели взе писмата и задържа ръката си върху тях.
— Трябва да тръгвам, Ели. Предстои ти да вземеш важни решения и нямаш много време. Искаш ли да остана в града?
Ели поклати глава.
— Не, ще трябва да се справя с това сама.
Ан кимна и известно време остана, загледана в дъщеря си. Най-накрая стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна по бузата. Прочете въпроса в очите на Ели, когато тя се изправи и я прегърна.
— Какво ще правиш? — попита майка й, притискайки я до себе си. Последва дълга пауза.
— Не знам — каза накрая Ели. — Благодаря ти, че дойде. Обичам те.
— Аз също.
Докато я изпращаше до вратата, на Ели й се стори, че майка й прошепна „Послушай сърцето си“, но може би просто така й се стори.
На кръстопът
Ной отвори входната врата на Ан Нелсън.
— Довиждане, Ной — каза тя тихо.
Той кимна мълчаливо. И двамата знаеха, че няма какво да си кажат. Сетне тя излезе и затвори вратата след себе си. Ной я видя как сяда в колата си и потегля, без да погледне назад. Ан беше силна жена и той знаеше, че и Ели бе като нея. Ной надникна във всекидневната, видя Ели да седи с наведена глава и тръгна към верандата, разбирайки, че има нужда да бъде сама. Настани се на стария си люлеещ се стол и се загледа в реката, която влачеше водите си надолу, докато минутите се нижеха една подир друга.
Стори му се, че беше минала цяла вечност, когато чу задната врата да се отваря. Той не я погледна — по някаква причина не намираше смелост — а само я чу да сяда на стола до него.
— Съжалявам — каза Ели. — Нямах никаква представа, че ще стане така.
Ной поклати глава.
— Няма защо. И двамата знаехме, че нещо такова рано или късно ще се случи.
— Въпреки това е трудно.
Накрая се извърна към нея и посегна да хване ръката й.
— Мога ли да ти помогна някак?
Тя поклати глава.
— Не. Трябва да се справя с това сама. Но не мога да реша какво да кажа на Лон. — Ели сведе поглед и гласът й стана тих и някак далечен, сякаш говореше на себе си: — Предполагам, че всичко зависи от това колко знае той. Ако майка ми е права, той може да има подозрения, но не може да бъде сигурен в нищо.
Ной почувства стомахът му да се свива. Когато накрая заговори, гласът му беше равен, но тя долови, че го е наранила.
— Значи не смяташ да му разкажеш за нас, така ли?
— Не знам. Наистина не знам. Докато бях във всекидневната, хиляда пъти се запитах какво наистина искам от живота си. — Ели стисна ръката му. — И знаеш ли какъв беше отговорът. Отговорът беше, че искам две неща. Първо, че искам теб. И второ, че искам да бъда с теб. Обичам те и винаги съм те обичала.
Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи:
— Но искам също всичко да завърши добре, без никой да бъде огорчен. И знам, че ако остана тук, чувствата на някои мои близки ще бъдат наранени. Особено тези на Лон. Аз не те излъгах, когато ти казах, че го обичам, макар и по друг начин. Той ми е скъп и това няма да бъде честно към него. Ако остана тук, ще огорча още и семейството, и приятелите си. Това би било предателство спрямо всички, които познавам… и не мисля, че мога да го направя.
— Ти не можеш да живееш заради другите. Трябва да направиш онова, което е правилно за теб, дори на другите това да не им хареса.
— Знам — отвърна тя, — но каквото и решение да взема, аз ще трябва да живея с него след това. Завинаги. Ето защо не бих искала да съжалявам за избора, който ще направя. Разбираш ли ме?
Той поклати глава и се опита да говори спокойно:
— Не. Не и ако това означава да те загубя. Не бих могъл да понеса това отново.
Тя не каза нищо и сведе глава. Ной продължи:
— Можеш ли просто да си тръгнеш оттук, без да погледнеш назад?
Ели прехапа устни, за да не се разплаче и сетне отговори хрипливо:
— Не знам. Вероятно, не.
— И ще бъде ли честно към Лон, ако през цялото време мислиш за мен?
Тя не отговори веднага. Вместо това стана, избърса лицето си и тръгна към края на верандата, където се облегна на парапета. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа във водата.
— Не — отвърна тя накрая тихо.
— Сега всичко е различно, Ели — каза той. — Ние вече сме зрели хора и имаме право да избираме. Ние трябва да бъдем заедно. Такава е нашата съдба.
Ной се приближи към нея и сложи ръка на рамото й.
— Не искам да прекарам остатъка от живота си, тъгувайки по теб и представяйки си колко хубаво е можело да бъде всичко. Остани с мен, Ели.
Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.