Една вечер разказа на Гас за това и той не само го разбра, но и му обясни причината.
— Баща ми казваше — поде Гас, — че първият път, когато човек се влюби, това променя живота му завинаги и колкото и да се опитва, чувството никога не си отива. Това момиче, за което ми разказваш, е било първата ти любов. И каквото и да правиш, тя ще остане с теб завинаги.
Ной поклати глава и когато образът й започна да избледнява, се върна към Уитман. Чете около час и всеки път, когато вдигнеше очи, виждаше енотите и опосумите, които подтичваха покрай реката. В десет и половина затвори книгата, качи се в спалнята си и записа в дневника си наблюденията си от деня и работата, която бе свършил по къщата. Четирийсет и пет минути по-късно вече спеше. Клем се качи по стълбите, подуши спящия си стопанин, сетне описа няколко кръга по пода и накрая се сви в леглото до краката му.
Същата вечер, но малко по-рано и на стотици километри от Ной, тя седеше на окачената на верандата люлка в дома на родителите си, подгънала под себе си единия си крак. Мястото беше леко влажно, когато седна. Малко по-рано бе валял дъжд, силен и жилещ, но облаците вече се разсейваха и тя виждаше зад тях звездите, питайки се дали бе взела правилното решение. Беше се борила с него дни наред — включително и тази вечер — но дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да си прости, ако остави възможността да й се изплъзне.
Лон не знаеше истинската причина, поради която тя заминаваше на другата сутрин. Преди седмица му загатна, че има намерение да посети няколко антикварни магазина по крайбрежието.
— Само за няколко дни — бе добавила тя. — И освен това имам нужда да се откъсна от суматохата около годежа. — Не й беше приятно да го лъже, но знаеше, че не е възможно да му каже истината. Заминаването й нямаше нищо общо с него и нямаше да е честно да го моли да я разбере.
Пътят от Роли до мястото, където отиваше, трая около два часа и тя пристигна малко преди единайсет. Отседна в малък хотел, отиде в стаята си, разопакова куфара си, окачи роклите си в гардероба и прибра всичко останало в чекмеджетата. По време на обяда помоли сервитьорката да я упъти до най-близките антикварни магазини и следващите няколко часа прекара в пазаруване. В четири и половина се прибра в стаята си.
Седна на края на леглото, вдигна телефона и се обади на Лон. Не можаха да разговарят дълго, защото той влизаше в съда, но преди да затвори тя му даде телефонния номер на хотела, в който беше отседнала и обеща да му се обади на другия ден. „Добре — помисли си тя оставяйки слушалката. — Обикновен разговор. Нищо необичайно. Нищо, което да събуди подозрения.“
Познаваше го почти от четири години. Бяха се срещнали през 1942 г., по време на войната, в която и Америка се беше включила година преди това. Всеки помагаше, с каквото може и тя работеше като доброволка в една болница в центъра на града. Благодарение на усилията си, беше станала необходима и ценена, но работата се оказа по-тежка, отколкото бе очаквала. Първата вълна от ранени войници се прибираше у дома и тя прекарваше дните си със съкрушени и сломени хора. Когато Лон, със свойствения си непринуден чар, се запозна с нея на една коледна забава, тя видя в него всичко, от което се нуждаеше — човек с увереност в бъдещето и чувство за хумор, което прогонваше всичките й страхове.
Той беше осем години по-голям от нея, красив, интелигентен и обаятелен преуспяващ адвокат. Обичаше работата си и не само печелеше делата си, но бе направил и име. Тя разбираше страстта, с която той преследваше успеха, защото собственият й баща и повечето мъже, които срещаше в своя социален кръг, бяха като него. В кастовата система на Юга семейното име и постижения често бяха най-важният фактор по отношение на един бъдещ брак. В някои случаи те бяха единственият фактор.
И макар още от детството си да се беше бунтувала срещу тези неща, срещайки се понякога с „неподходящи“ мъже, тя беше привлечена от непринуденото поведение на Лон и постепенно го беше обикнала. Той беше внимателен с нея, въпреки дългите часове, които прекарваше по съдилищата. Беше джентълмен, едновременно зрял и отговорен, и през страшните години на войната, винаги когато имаше нужда да се опре на някого, той неизменно беше до нея. Чувстваше се сигурна с него, знаеше, че е обичана, и затова прие предложението му за брак.
Докато си мислеше за тези неща, в нея се събуди чувство за вина и тя знаеше, че трябва да събере нещата си и да си тръгне, преди да е променила решението си. Беше правила това веднъж, много отдавна, и ако го направеше пак, знаеше, че никога повече няма да намери сили да се върне отново тук. Взе дамската си чанта и се поколеба, почти готова да тръгне към вратата. Но сетне си спомни обстоятелствата, които я бяха довели тук и остави чантата си, осъзнавайки, че ако си тръгнеше сега, никога нямаше да разбере какво е можело да се случи. И как щеше да живее с това?