Тиан се изчерви и сведе поглед. Погрешно преценил реакцията й за израз на вина, тетрархът се приведе над нея и сурово каза:
— Лично подложих амплимета на тестове и зная, че премълчаваш много неща. Търпението ми е изчерпано. Говори или нещата ще се развият в много неприятна за теб посока.
— К-кристалът е жив — заекна тя.
Крадлата се оказваше по-глупава от първоначалната му оценка, но Гилаелит се престори, че й вярва.
— И откъде разбра?
— Той черпи енергия от полето сам, без дори да е събуждан. — Тя му разказа как се бе сдобила с бипирамидата. — А в Тиртракс, след отварянето на вратата, бе започнал да разговаря с възела.
— Да разговаря с възела? Нелепо!
Тиан обясни случилото се с управлението на таптера. Гилаелит я изслуша мълчаливо, а после започна да се разхожда из стаята, анализирайки думите й и изчислявайки вероятности. Не можеше да й повярва.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита тя. Изглежда се измъчваше от някаква вътрешна борба.
— Не зная.
— Витис не бива да получава таптера. Трябва да го дадеш на скрутаторите. Той ще измени коренно хода на войната.
— Говориш за дълг, след като си избягала от фабриката си?
— Бях поела към Лайбинг, за да предам таптера на тамошния скрутатор, само че амплиметът ме доведе тук. Той отряза полето, за да се убеди, че няма да долетя.
Поредната абсурдна лъжа. Изглежда тя го вземаше за пълен глупак. Но все пак у нея и историята й имаше нещо, което го караше да се замисли.
— Моля те — каза тя с глас, който би покъртил сърцето на всеки нормален мъж. — Витис е чудовище. Той планира да завземе света ни.
Гилаелит не беше нормален мъж, но дори и той не можеше да размишлява, докато тези трагични очи го наблюдаваха умоляващо. Отново седнал, той се надигна рязко, запращайки стола назад. В погледа й изникна ужас.
Тетрархът излезе да се разходи по ръба на кратера, стъпвайки раздразнено. Той не беше безпомощен. Притежаваше вроден талант за Тайното изкуство, който бе развил усилено. Но пък аахимите несъмнено бяха придружавани от далеч по-умели магьосници. Ако те откриеха какво е сторил, щяха да го унищожат. Гилаелит нямаше намерение да играе подобна игра. По-добре да бъдеше видян като услужлив, прикриващ същинските си намерения.
А може би трябваше да предаде таптера на скрутаторите? Добро решение, ако то им помогнеше да спечелят войната, но глупаво, ако, както подозираше, те щяха да изгубят. Той изчисли предзнаменованията, но резултатът не беше точен. Направи ново изчисление, но различните числа показаха същата несигурност. Три възможни развития се разгръщаха. От неговия избор можеше да зависи съдбата на света. Една от възможностите бе правилната, останалите щяха да бъдат фатални, само че логиката му отказваше да ги каталогизира. Произволността, най-противната нему проява, изглежда щеше да бъде решаваща.
В ранните часове на утрото Гилаелит седеше в мазето си, оставил кана тъмно пиво край лакътя си, мрачно вторачен в таптера. Още не можеше да повярва на чудатото твърдение на Тиан за създаването на дверта. Той бе изучавал геомантия в продължение на век и половина. Знаеше точно колко време е необходимо, за да бъде овладяно Изкуството в достатъчна за това степен. А още по-абсурдни бяха твърденията й, че амплиметът разполагал със собствена воля. И все пак… не можеше да загърби онази странна реакция при изпитването му с органа.
Гилаелит не бе достигнал сегашното си знание с умствена неповратливост. Ако бипирамидата разполагаше с някакъв вид минерално съзнание, той щеше да го открие. Но какво можеше да иска едно парче кристал?
Той прекара ден и половина в изчерпателно изследване с помощта на най-чувствителните си инструменти. През цялото време сиянието на амплимета не се промени, не премигна нито веднъж. Не се виждаха никакви следи от комуникация — очевидно това беше поредната от фантазиите на Тиан.
Когато Гилаелит напусна и остави кристала, сиянието на амплимета спадна, но сърцевината му започна да премигва бързо. След няколко часа полето на двойната възлова точка при Бореа Нгурле започна да реагира в синхрон. Минаха няколко минути, след което премигването изчезна, а полето отново се нормализира.
Двадесет и четири
Таптерът представляваше друга загадка, макар и по-податлива на логика. Ковачите на Гилаелит бяха свалили смачканата метална обвивка, за да я изправят. Самият той бе огледал целия механизъм на конструкта, но не бе открил принципа, на който машината се носи над земята и лети. Смущаваше го, че една лъжлива крадла бе съумяла да постигне нещо, което убягваше нему.