Два дни по-късно Гилаелит се бе отправил да нагледа Тиан, когато Михаил притича насреща му.
— Господарю, господарю! — извика слугата, нахлувайки.
— Какво има? — сопна се тетрархът, мразещ хаоса и емоциите.
— Кларм, сър. Джуджето скрутатор.
— Какво? Изкачва се по склона?
— Точно в този момент се намира на терасата.
Гилаелит подскочи. Как Кларм бе успял да се изкачи, без да бъде забелязан? Скрутаторска магия!
— Нека тази врата бъде залостена! — нареди тетрархът и се затича, забравил за Тиан.
Кларм бе скрутатор на Боргистри, земята на юг от Бореа Нгурле. Реално погледнато неговата власт не се простираше тук, защото Гилаелит разполагаше с древен документ, указващ, че тази дребна територия му принадлежи. Това състояние на нещата бе в угода на околните предводители и най-вече Съвета на скрутаторите, иначе Гилаелитовият документ отдавна щеше да бъде анулиран. Но войната непрекъснато променяше света и тетрархът болезнено ясно осъзнаваше уязвимостта си. Той трябваше да угажда на всички, да не раздразва никого, да бъде полезен на скрутаторите.
Тетрархът все още не бе направил избора си. Дали трябваше да даде таптера на Кларм, или да излъже и да се надява, че ще му се размине? Дори и да успееше, скоро щеше да му се наложи да изостави Нириандиол и всичките си тукашни постижения. Но ако скрутаторът заподозреше, че Гилаелит крие конструкта…
— Скрутатор Кларм! — каза тетрархът, докато излизаше през овалния вход. — Радвам се да ви видя. Заповядайте.
Пажът на Кларм притича с табуретка в ръка, за да я постави до стремето на джуджето, защото иначе дребният скрутатор не би могъл да слезе сам от седлото. Въпреки недостатъка си, той бе весел по природа. Но споделяше безкомпромисността, обединяваща онези, надянали скрутаторски роби.
Кларм се спусна на земята, кимвайки на слугата си. Походката му навяваше асоциации с човек, прекарал дълго време на борда на кораб. Ослепително усмихнат, скрутаторът протегна ръка. Бе красив, с прекрасна къдрава кестенява коса, която се спускаше по врата му. Очите му носеха цвета на езерото в кратера.
— За мен е удоволствие да бъда тук, Гилаелит.
Тетрархът се поклони ниско и прие предложената му ръка. Винаги бе харесвал Кларм, макар да не му се доверяваше. Най-напред скрутатор, далеч след това приятел.
— За мен е още по-голямо удоволствие да ви приема, приятелю. Колко време мина? Определено прекалено дълго.
— Днес стават единадесет месеца. — Кларм винаги знаеше подобни подробности.
— Заповядайте на сянка. Да заръчам ли да ни донесат кана от най-доброто си пиво?
— Нека бъде бъчва.
Слуга бе изпратен с поръчение, а домакинът отведе госта си под лозите, където седнаха да разговарят. Традицията изискваше първите приказки да засягат незначителни теми — прекрасното време и красотата на близкото езеро. Скоро прислужникът се върна, понесъл кана с размерите на кофа. Следваше го друг слуга, носещ поднос с деликатеси — мариновани вътрешности от езерна риба за Гилаелит и по-традиционни мезета за скрутатора.
Кларм сбърчи нос.
— Виждам, че вкусовете ти не са се променили. — Той си избра парче синьо сирене, добави резенчета корнишон и го погълна цяло.
— Нима има причина за обратното? — Гилаелит защипа два червеникавокафяви органа и с погледа на ценител се наслади на потеклите от тях капки, преди да ги погълне. Сетне напълни халбата на скрутатора, наля и в своята. След наздравицата Кларм изпразни на един дъх порцелановата си чаша, наля си втора, погълна и нея, а от третата отпи само глътка. Това се беше превърнало в негова традиция при посещенията му. Изпитото пиво никога не се отразяваше на разсъдъка му.
Гилаелит, познаващ ограниченията си, се задоволи с голяма глътка, преди да остави халбата върху масата и да погледне скрутатора в очите.
— Зная, че тъмното ми пиво е отлично. На него ли дължа посещението ви, или сте дошли във връзка със събитието, за което говорят всички?
Никой не минаваше край Бореа Нгурле просто така, защото вулканът се намираше на двадесет левги от Големия северен път и наоколо нямаше нищо забележително.