— Не остава много, Лилиуен.
— Далече е! Ще трябва да вървим цял ден и половин нощ.
— Колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще стигнем.
— Звучиш като мама — навъсено каза Лилиуен.
Край тях минаха още бежанци със сламени шапки, облечени в работнически дрехи. Никой не обърна внимание на близначките. Светът бе пълен с изгубени деца.
— Те много ще се ядосат, ако не ни намерят. Знаеш, че татко трябва да се връща в армията утре.
— Ако е останала армия — промърмори Лилиуен.
— Естествено, че ще е останала! Винаги ще има армия.
— Чудовищата може да са изяли майка и татко — заяви Лилиуен, която очевидно бе песимистката от двете.
— Престани! — кресна Мериуен. — Не говори така!
Измъчваният от жажда и болка Ниш не можеше и да се надява за по-добър шанс. Той пое напред сред храсталаците и излезе на пътя. Раната в крака го пробождаше мъчително. Механикът преодоля десетина крачки, после се настани на един камък да изчака момичетата, нави крачола си и започна да размотава бинтовете.
Мускулите на прасеца му зарастваха, но една от раните се бе отворила през нощта и от нея сълзеше кръв. Следите от зъби бяха зачервени и гноясали.
Близначките се появиха. Докато минаваха край него, Ниш простена и погледна към тях.
— Случайно да ви се намира някакъв мехлем?
Първото момиче спря. Сега механикът можеше да види, че двете не са напълно еднакви. Лилиуен имаше по-гъсти вежди от сестра си, по-обло лице и зараждащи се гърди.
— Съжалявам — каза тя. — Мама имаше, но тя… не е тук.
— Зад вас ли е? — рече Ниш и с надежда погледна назад. — Кракът ужасно ме боли.
— Лилиуен! — просъска сестра й, която не се бе приближила. — Не трябва да разговаряме с непознати.
— Много разумно — отбеляза механикът. — По пътя се срещат всякакви злодеи. Аз съм Крил-Ниш Хлар, но всички ме наричат Ниш, макар да мразя това име — съзаклятнически добави той и протегна ръка.
Лилиуен я пое по начин, загатващ, че това е първото й ръкостискане.
— Аз съм Лилиуен. Това е сестра ми Мериуен.
— Здравей, Мериуен.
— Здравей — отвърна неохотно близначката, все така държаща се встрани. — Звучиш странно.
— Защото идвам от другия край на света. Не говоря езика ви много добре.
— Да вървим, Лилиуен.
Ниш се изправи и закуца до Лилиуен. Мериуен се измести в другия край на пътя.
— В Никеранд ли живеете? — попита Ниш.
— Да. — Лилиуен погледна към него. — Или поне… — Тя сподави ридание.
— Какво стана?
— Онези ужасни летящи чудовища нападнаха. Всичко пламна. Къщата ни изгоря, заедно с всичките ми играчки и… — този път тя зарида. — Бедният Микси.
— Микси? — внимателно попита механикът.
— Старият й котарак — обясни Мериуен, все още неспокойна от присъствието му.
— Много съжалявам. Аз също изгубих котката си, когато бях малък.
Лилиуен обърса очи.
— Какво му се случи?
— Котка — повтори Ниш. — Казваше се Фин. На улицата я премаза каруца. Помня, че плаках с дни.
— Наистина ли? — Мериуен поомекна.
— Много я обичах — продължи той. — Тя обичаше да спи в края на леглото ми. Зиме ме топлеше. Понякога, когато е тъмно, ми се струва, че я чувам да преде.
— Какво е станало с крака ти? — попита след известно мълчание Мериуен.
— Бях нападнат от нилатл — отвърна Ниш и им показа раните. — Той едва не ме уби.
— Какво е нилатл?
Механикът обясни. И макар че беше средата на деня, двете момичета нервно погледнаха към храстите и се преместиха по-близо до Ниш.
— Вие изгубили ли сте се? — попита Крил-Ниш малко по-късно.
— Ще срещнем родителите си по-надолу — веднага каза Мериуен.
— Няма! — изплака сестра й. — Изгубихме ги и никога няма да ги видим отново.
— Как се оказахте разделени?
— Чакахме ги пред вратата — поде Лилиуен. — Майка и татко се опитваха да вземат още нещо от къщата. И тогава по пътя започнаха да търчат хора. Милиони! — преувеличи тя. — Те ни понесоха с тях, а когато успяхме да се отскубнем от потока и да се върнем, къщата ни гореше. Майка и татко ги нямаше.
— Изгоря цялата — каза Мериуен. — Дълго ги чакахме, но те не се появиха. После хората отново започнаха да крещят и да бягат. Тогава ние също избягахме от града.