— Родителите ви вероятно са някъде напред и ви чакат — рече Крил-Ниш.
— Надявам се. — В гласа на Лилиуен се четеше съмнение.
Нещата не се развиваха в правилната посока. Ниш не можеше да си позволи да се нагърбва с чужди проблеми. Немислимо беше да се грижи за две момичета, останали без роднини. Той си казваше, че подобни ситуации са се разигравали безброй пъти в течение на войната, но пак можеше да се насили да ги изостави.
Денят стана по-задушен, с което и болката на Ниш се задълбочи. Лилиуен също се затрудняваше да ходи. Достигнаха ручей, пресичащ пътя. Околните тръстики бяха стъпкани в калта. Механикът жално погледна кафеникавата вода, но се сдържа. Ако пиеше от това място, несъмнено щеше да се разболее.
Момичетата спряха.
— Не мога повече. — Очите на Лилиуен се бяха насълзили от болка.
Сестра й посочи по протежение на ручея, където две дървета бяха разперили чадърести корони:
— На сянка ще бъде по-хладно.
— Не мисля, че е добра идея да спираме сега — каза Ниш. — Лиринксите…
— Не ни е нужна помощта ти — каза Мериуен, а очите й блеснаха.
— Нужна ни е. Не изглупявай, сес.
Сянката изглеждаше изключително примамливо, а гърлото на Крил-Ниш бе пресъхнало до грапавост, затова той се отправи заедно с момичетата към сенчестото място, стиснал чука си. То бе подходящо за засада, а в подобни ситуации винаги се намираха отрепки, които да се възползват от чуждото нещастие.
Тук ручеят течеше прохладен и чист. Момичетата натопиха крака във водата, а Ниш се напи до пръсване. Сетне той се огледа за някакви плодове или ядки, но не откри нищо, защото по това време на годината бе още рано. По следите върху земята личеше, че на това място редовно идват диви животни, но дори някое от тях да се престрашеше да дойде сега, Ниш се съмняваше, че ще успее да го убие с чука си.
— Носите ли кремък и прахан? — обърна се той към Мериуен.
— Разбира се! Огън ли искаш да палиш?
— Трябва да преваря вода, за да промия раните си.
Тя му подаде кремък, малка кутийка с прахан и походна тенджера. Ниш насъбра клони и скоро разполагаше с огън, от който се издигаше тънък синкав дим. Механикът кипна вода, проми раните си, после хвърли мръсните превръзки да се дезинфекцират. След няколко минути ги извади с помощта на пръчка, изчака ги да изстинат и отново превърза раните си.
Стомахът му стържеше като сепаратор за мляко. Проклетите стриди! С накуцване Крил-Ниш се оттегли в храсталака, за да облекчи стомаха си. Отне му известно време. Точно излизаше, когато долови приглушен вик.
Момичетата! Защо се бе отдалечил толкова от огъня? Ниш се затича, но след няколко крачки осъзна, че се е отправил в грешната посока. Сред тези храсти всичко изглеждаше еднакво. За щастие бързо откри стъпките си и ги последва. Но пак достигна лагера късно — близначките ги нямаше.
Ако не ги намереше, направо можеше да ги счита за мъртви. Похитителите им щяха да ги отведат далеч от пътя. Но в коя посока бяха поели? Нагоре по течението или сред храстите? Ниш се вторачи в земята, търсейки следи.
Следи имаше — стотици. Многобройни бежанци бяха спирали тук, за да напълнят манерките си. Механикът започна да се паникьосва. Защо не бе проявил по-голяма предпазливост? Още от самото начало бе имал лошо предчувствие за това място.
Няколко дири изчезваха сред храстите, но всички те бяха прекалено големи. Той прекоси ручея, за да потърси на другия бряг. Там най-сетне откри малък отпечатък от ботуш и се отправи в посоката му.
Възможно бе похитителите да са двама, може би дори трима. Лошо съотношение на силите, особено ако бяха въоръжени. Дори и един противник с меч с лекота щеше да надвие чука на Ниш.
След няколкостотин крачки следите изчезваха. Сега какво? Крил-Ниш спря, напрегнал слух. Това стон ли беше? Не, дървета проскърцваха под вятъра. Може би похитителите отново бяха прекосили потока? Механикът реши да рискува и продължи, измъчван от отчаяние. Нямаше да си го прости, ако изгубеше момичетата.
Отпечатък сред калта на разкалян участък му подсказа, че е на прав път — следата несъмнено принадлежеше на една от близначките. След няколко напрегнати минути Ниш зърна отблясък пред себе си, вероятно слънцето, отразено от закопчалка на раница. Продължил по-внимателно, той надникна през дърветата.
Похитителите бяха двама: едри, небръснати скотове. Всеки от тях бе сграбчил по едно мятащо се момиче. Точно в този момент по-високият зашлеви Мериуен през лицето и я хвърли на тревата. Ниш потръпна. Нямаше как да надвие двама. Отвратен, той затвори очи.