Последната надежда бе незначителна, понеже Ниш бе огледал конструктите съвсем бегло. Но пак бе по-добре от нищо.
— Така е. — Троист изглежда разсъждаваше бързо. — И какво мога да направя за теб?
— Вземете ме за свой адютант.
— Само главнокомандващият има адютант — каза лейтенантът и погледна към съпругата си за съвет. Извън семейните дела тя бе спокойна и разсъдлива жена. Нея Ниш трудно щеше да заблуди. Но тя кимна едва забележимо.
— Тогава тактически асистент. Наименованието е без значение. Бих искал да започна кариера в армията с ваша помощ. Възможно ли е това?
— Не виждам защо да не е — каза Троист. — Ти си образован, имаш добри връзки и притежаваш ценен опит. Ще се погрижа за това веднага щом се присъединим към частта ми. Което, за съжаление, може да се окаже по-трудно от очакваното.
— Защо, сър? — попита механикът.
— Както ти казах, силите ни са безнадеждно разпръснати. Надявам се да има достатъчно оцелели, за да се сформираме наново, но първо трябва да намеря въпросните. Тръгвам утре сутринта. Можеш да дойдеш с мен.
На зазоряване поеха на изток. Ниш бе очаквал, че ще се отправят само двамата с Троист, но дъщерите и съпругата също бяха с тях, заедно с петима войници, открити сред бежанците. За всички имаше коне. Механикът нямаше представа как лейтенантът бе успял да се сдобие с животните сред такъв хаос. Във всеки случай това говореше добре за Троист.
Бащата бе зает през целия ден — разпращаше войниците си, разговаряше с нови войници, които срещаха (някои на кон, готови за сражение, други пеши и изнурени). Ниш се стараеше да не изостава, само че отдавна не беше яздил кон, а главата все още го болеше. Накрая, виждайки го да се олюлява бледен на седлото, Троист каза рязко:
— Мястото ти е в лагера. Ще се видим вечерта.
Думите му не бяха укор, макар да бяха прозвучали така. Но Крил-Ниш се радваше, че се връща.
Лагерът бе скрит в обрасла долчинка, която бе трудно да бъде забелязана дори и от близко разстояние. Трима войници стояха на пост. Яра бе заета в организирания походен лазарет, където вече имаше половин дузина пациенти. Мериуен и Лилиуен също промиваха рани и превързваха. Личеше, че не за пръв път се занимават с нещо подобно. Всичко изглеждаше ефикасно и добре организирано, макар недостигът на оръжия и запаси да пораждаше притеснение. Ниш се оттегли встрани, където заспа.
Събудиха го нечии изкрещявани заповеди. Някакъв войник организираше разполагането на лагера, който се готвеше да приюти почти сто бойци.
На смрачаване в лагера влезе отряд от сто и петдесет души, последван от по-малки групи и конна част. Все още нямаше и следа от Троист. Започваха да раздават вечерята, когато Ниш долови познато стържене и дрънчене.
Непогрешимият звук разбуди професионалния му интерес и механикът закуца към него. Появиха се четири осмокраки кланкера. Бяха по-различен модел от познатите му, по-ниски и по-широки, а бронираните им плочки бяха не с овална, а с листовидна форма. Бойната кула разполагаше с място за двама стрелци — един да зарежда и стреля с катапулта, друг да насочва копиемета.
Троист се появи към полунощ. Той скочи от коня си, потупа го гальовно, намина да види семейството си и веднага се отправи към командната зона — камениста земя, над която сред клоните бе опънато платнище. Ниш също бе повикан.
Под платнището гъмжеше от хора. Малка карта бе разгъната върху сгъваема масичка.
— Ние се намираме тук — обяви Троист, показвайки място, намиращо се на около шест левги югоизточно от Никеранд. — Ще раздигнем лагера призори и ще продължим на югоизток, за да прекосим Алмадин и да се отправим към Червейния лес. Това е огромна гора — каза той на Ниш и с бърз жест очерта територията на леса. — Най-голямата в източната част на Лауралин. Ще разположим новия си лагер тук — показалецът му се забоде, — а ако не успеем, тук. Надявам се, че по пътя ще открием още войници. Ако генерал Борил е успял да избяга…
— Не, сър — каза един мъж, гол до кръста заради превързаните си гърди. — Аз съм неговият адютант. Видях го да пада.
— Убит? — попита Троист.
— Кръвта можеше да напълни кофа. Главата му на практика се държеше на…
— По-късно! — Троист погледна към ококорените си деца. — Какво стана с другите офицери?
— Повечето са мъртви, сър. Лиринксите нахлуха в командната палатка и ги разкъсаха за отрицателно време. Аз самият оцелях, защото в онзи момент се намирах отвън. Вие сте най-висшестоящият офицер, сър. Ако не успеете да съберете войската ни, боя се, че ще изгубим Алмадин.