Питането й бе насочено към Тиан.
— Дойдох пеша от Иципитси — отвърна занаятчията. — Преди това използвах платноходна шейна.
— Ами ти, механико?
— С балон — гордо обяви Крил-Ниш. — С него пропътувах цялото разстояние от фабриката в Тикси. Идеята за него беше моя.
— Балон?
— Огромна торба, пълна с нагорещен въздух.
— Все още ли разполагаш с него?
— На склона на планината е, точно под нас.
— Използвай го и се върни, за да предупредиш народа си.
— Още онзи ден изпратих скит.
— Може и да не е стигнал. Това не търпи отлагане, механико.
— Не мога да намеря изхода.
Възрастната жена извади парче хартия от джоба си и бързо започна да скицира.
— Тази точка е стълбището зад гърба ти.
— Първо ще трябва да събера гориво — каза Ниш. — На мястото, където балонът е скрит, няма дървета, а само храсти. Освен това вятърът…
— Сигурна съм, че ще откриеш начин. Все пак идеята за балона е била твоя. Хайде, върви!
Механикът не помръдна. Той все още обмисляше начин да отведе Тиан със себе си.
— Но…
— Върви! — кресна възрастната жена. — Ако малката ми неотдавнашна демонстрация ти се е сторила болезнена, то почакай да изпиташ същинската ми сила.
Тя отново доближи ръце по онзи начин, а около пръстите й затрептяха нови златисти мехурчета.
Но Ниш пак не помръдна. Тиан неохотно трябваше да признае решителността му.
— Вземи храна от складовете на долните нива, ако се налага — каза старицата.
— Аз…
— Отивай! — Тя запрати мехурчетата към него.
Едно го удари по бузата, където кожата просъска като обгорена. Ниш извика, избегна останалите магични снаряди и се втурна надолу по стълбите.
— Ами ти? — обърна се матахът към Юлия. — Какво ще правиш ти, дете?
Юлия се приближи до нея. Възрастната жена доближи пръсти към главата й. Сиянието им обгърна безцветните коси като ореол.
— Върви. Последвай приятеля си и се пази.
— Ниш никога няма да ме нарани — със спокойна увереност отвърна Юлия.
Старицата се вгледа в лицето й, сетне я докосна по рамото.
— Моля се да се окажеш права, макар да се боя за противното.
Юлия също пое надолу по стълбите и изчезна.
— Какво възнамеряваш да правиш с живота си, Тиан? — попита старицата, обръщайки се към единствената си събеседничка.
— Възнамерявам да го прекратя. Достатъчно зло причиних.
— Ти не знаеш нищо за злото. Дано и занапред продължи да бъде така.
Тиан не можа да издържи настоятелния й поглед и сведе очи.
Опряла длан върху стената, възрастната жена отново отвори стъклото и излезе навън, за да застане на ръба на платформата. Занаятчията я последва, потръпвайки от студ. Голите пръсти на краката започнаха да я болят. Планината се извисяваше над тях — дори не се намираха на половината й височина. Около тях се простираха върхове и ледници докъдето стигаше погледът — а в мразовитата чистота на въздуха това означаваше далече. Под тях ледът се разстилаше като острите вълни на замръзнал океан.
— Прекрасно е — промълви Тиан.
Събеседничката й се обърна към нея.
— Никога не се изморявам от тази гледка. Идвам тук всеки ден, ако времето е подходящо. Но ти трепериш — добави тя, свали тежкото си наметало и обгърна раменете й.
Занаятчията го прие с благодарност и се приближи до самия ръб, загледана към стръмнината. Острието на върха се извисяваше високо над нея. Тиан никога не се бе изкачвала толкова високо и редкият въздух затрудняваше дробовете й.
— Би било толкова лесно — разсъждаваше тя на глас. Очакваше да последва разубеждаване, но старицата безмълвно се настани в каменния си стол и не каза нищо.
Погледът й беше пронизващ, макар Тиан да не успя да разчете нищо в него.
— Нима не те интересува дали ще умра? — запита накрая занаятчията. Струваше й се странно, че възрастната жена я е спасила от Ниш, само за да престане да й обръща внимание.
— Интересува ме, защото виждам, че ти имаш много да предложиш. Но ако наистина възнамеряваш да прекратиш живота си и аз те убедя да не го правиш, ти би изпълнила замисъла си в мига, в който ти обърна гръб. — Тя се загледа в заледените склонове. Вятърът фучеше около платформата.