Тласкана от отчаяние, жената се хвърли към ъгъла. Болтовете от втория изстрел удариха стената малко пред нея, за да засипят лицето й с отчупени парченца. Една отломка жилна окото й.
Тя успя да се добере невредима до ъгъла, където възстанови равновесието си. Следващият ъгъл бе много по-близо. От дясната й страна се съхраняваха дървата за горене, катранът и рудните запаси, а от срещуположната се издигаха грамадите натрупана шлака, полузапълненият свещен кладенец, а отвъд — проломът, в който биваха изхвърляни отпадните продукти.
Нека при задния вход да няма стражи, замоли се тя. Нямаше. Сега тя тичаше по-бавно, защото бе започнала да се изморява. Надяваше се, че тежките арбалети са изморили войниците в по-голяма степен. В припряността на бягството не й оставаше време да отстрани влязлото в окото й парченце, затова замижа.
Иризис притича край тръбите на грънчарницата, отвъд ъгъла и край улеите на металопречиствателната. Зловонните изпарения я задавиха. С облекчение пое в пространството между стената на фабриката и постройката на тъкачите, разположена отвън. Не оставаше много, но я измъчваше ужасното предчувствие, че Джал-Ниш ще я очаква в другия край.
Вонята край скотобойните бе не по-малко противна. По това време болката от пренапрежението бе станала нетърпима. Струваше й се, че някой навърта винт между ребрата й. Вече се виждаха трите цистерни и акведуктът. Цистерните бяха огромни, всяка с диаметър десет дължини. Иризис се затича към външната от тях и стълбата, която щеше да я отведе в безопасност.
Джал-Ниш изникна на пътя й. Двамата войници стояха до него, насочили арбалети към нея.
— Вдигни ръце! — кресна той. — Помръднеш ли рязко, те ще стрелят.
Трябваше да продължи да бяга. Бързата смърт от прострелване бе за предпочитане пред агонията, която Джал-Ниш й бе подготвил. Но веднъж спрели, краката й отказваха да помръднат. Сега не й оставаше нищо, освен да се остави да бъде отведена.
— Днес е щастлив ден. — По гласа на перквизитора личеше, че се усмихва под маската. — Копнеех за него от мига, в който ми отсече ръката.
— Направих го, за да спася живота ти.
— Исках да умра. Трябваше да ме оставиш.
— Дай ми меча си, с радост ще поправя грешката.
Той я удари по лицето с намерението да й строши носа, както Иризис бе сторила някога. Жената успя да извърти глава и ударът попадна върху бузата й. Тя залитна.
— Синът ти, Крил-Ниш, ме помоли да спася живота ти.
— Нямам такъв син. Той е мъртъв, което скоро ще сполети и теб. Но първо възнамерявам да отнема ръката ти, а после и лицето, за да разбереш какво ми причини. Хванете я.
Войниците не се поколебаха нито за миг. Изглежда бяха привикнали с бруталността му. Единият я сграбчи, а другият протегна ръката й.
Ужасът бе вледенил вътрешностите й. Хлар се канеше да пресъздаде върху нея собствените си наранявания. Обезобразяването бе единственото нещо, което изключително суетната Иризис не би могла да понесе.
— Не — промълви тя. — Моля те. Ще направя всичко, което поискаш.
— Не се съмнявам. Именно на тази готовност дължиш напредъка си. Но вече е твърде късно, Иризис. Всичко свърши в деня, в който си позволи да ме удариш. Не съществува нищо, което да те спаси.
Четири
Ковачите на Гилаелит продължаваха с методичното възстановяване на таптера, без да докосват онези елементи, които бяха останали неразбрани от тетрарха. Всеки ден той разпитваше Тиан за машината, ала след случилото се с Кларм жената отказваше да му отговаря. Защо малката крадла си бе присвоила конструкта? И защо беше нападнала аахимския лагер? В това нямаше никаква логика. Освен ако тя не бе обикновена нещастно влюбена глупачка.
Един ден Гилаелитовата готвачка бе излязла на склона, за да наскубе планински магданоз. Това й позволи първа да зърне трите конструкта, плъзгащи се над пътеката. Те се движеха бавно, защото пътят беше тесен, а завоите трудни. Готвачката бе прекалено едра, за да се затича, денят бе горещ, а склонът бе стръмен. Но тя все пак се отправи обратно с бърза крачка, така че пак разполагаха с почти час, за да се приготвят.
Гилаелит се затича. Това го правеше да изглежда още по-нелеп, защото той повдигаше колене високо над кръста си и подскачаше като на невидими пружини. Нахълтал в стаята на Тиан, където тя лежеше само по нощница, тетрархът извика: