— Но ти търгуваш с определени стоки, които биха могли да променят хода на войната.
— Ако тези стоки се окажат достъпни за вас, но не за човечеството?
— Именно.
— Изключително силно държа на вече дадената дума. Надявам се, че вие, като предводител на благороден вид, оценявате това?
— Разбира се — отвърна Витис, леко престарал се в бързането си. — Но се съмнявам, че всичко, което предлагаш, е запазено за други.
— Прав сте. Да разбирам ли, че желаете да търгуваме?
— Всичко с времето си. Ще изпратя представител.
— Представителят ви ще бъде посрещнат с удоволствие.
Върнаха се на терасата, където Витис прие предложените напитки. Аахимите се разположиха под разлистващите се лози.
— Това е моят приемен син, Минис — каза предводителят, посочвайки към един младеж. — Ние с него сме единственото, останало от клана Интис.
— Съжалявам да го чуя.
— Един ден целият свят ще съжалява.
Пет
Тиан се сви от ужас при появата на аахимите. Видът на Витис, застанал арогантно върху платформата на конструкта си, неимоверно ускори сърцето й. Само как го мразеше! Ако имаше арбалет, щеше да се нуждае от целия си самоконтрол, за да се сдържи от изстрел.
Откъслеци от разговора долитаха до нея. Тя изтръпна още по-силно, когато Витис предложи награда в замяна на информация. Гилаелит сигурно осъзнаваше на каква опасност щеше да го изложи премълчаването на истината. Ако издадеше Тиан, щеше да получи несметно възнаграждение. Несъмнено щеше да я издаде.
Младата жена ясно виждаше лицето на Витис. Какво ли щеше да направи той, когато най-сетне се сдобиеше с нея? Ужасът се разля от стомаха й. Гилаелит играеше някаква игра с аахимите. Ама че глупак! Та Витис бе предводителят на един изгнан свят, а Гилаелит бе недодялан ексцентрик, който се бе оттеглил да живее на върха на вулкан, защото не би могъл да оцелее в истинския мир. Щом аахимите откриеха какво е сторил, щяха да го убият. После щяха да убият и нея.
Гилаелит не й се нравеше. Не можеше да го разбере, знаеше само, че я притеснява. Макар той винаги да се държеше учтиво, начинът му на взиране й напомняше на Ниш. Може би извън обществото не бе имал възможност да се научи. И все пак… Докато я бе отнасял към скривалището, за момент тя се бе почувствала в безопасност.
Гилаелит и аахимите изчезнаха от погледа й. Тиан остана да лежи, ослушваща се да чуе отварянето на скривалището. Но нищо не се случи. Изглежда той ги бе завел първо при таптера. Тя бе видяла, че машината вече е донесена тук. Една нощ я бе събудил шум. Поглед към прозореца й бе показал пренасянето на дълга, покрита с платнище форма. Четиринадесет мъже бяха пренасяли конструкта, привързан към дълги върлини. Други бяха опъвали въжета.
Сега Тиан си ги представяше в подземието. Гилаелит отдръпва платнището, за да открие красивата машина. В крайна сметка той беше търговец. Сигурно точно в този момент Витис му наброяваше първата част от възнаграждението, а онзи злорадо потриваше кльощавите си ръце. С колко късове платина те купиха, Гилаелит? И какво бе същинското желание на Витис: да си върне таптера или да се сдобие с жената, която бе открила как да приспособи машината към летеж?
Отчаяните й мисли бяха прекъснати от веселия смях на домакина. Аахимите се събираха на терасата. Притичаха слуги, надонесли пенести кани и отрупани подноси. Изглежда сделката бе сключена и сега биваше поливана. Всички се усмихваха, биваха разменяни ръкостискания.
В скривалището под покрива бе тясно и задушно. Измъчваше я нелепа жажда. Тиан започна да си вее с ръка пред лицето, само че това далеч не беше достатъчно, за да я охлади.
Сегашният събеседник на Гилаелит й изглеждаше много познат. И действително беше. Полазиха я тръпки. Минис! Домакинът го отведе до ръба на терасата, където двамата се облегнаха на парапета, разговарящи като отдавнашни приятели. Прилоша й. Сърцето й отново започна да бие учестено, очите й се насълзиха. Младият аахим изглеждаше смайващо, но отвътре бе прогнил. Тя го презираше заради безхарактерността му.
Гилаелит се здрависа с Минис — красив и тъмнокос младеж. Видно беше защо той се бе харесал на Тиан. Аахимът имаше приятно, открито лице с жилка уязвимост. Нямаше и следа от арогантните черти на приемния му баща.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Минис — каза тетрархът и въпросително повдигна каната с пиво. — Елате. От това място се открива удивителна гледка.