Двамата се приближиха до каменната стена, отвъд която се спускаше кратерът. Езерото беше особено синьо днес.
— Това езеро се променя едновременно със сезоните, но винаги е достатъчно топло, за да може да се плува, дори и през зимата. Често се къпя там.
— Ааханските зими са много люти — отвърна Минис, — но кратки. Нашата година трае колкото половин ваша, ала денят ни е по-дълъг. Като цяло, сравнен със Сантенар, Аахан е студен свят.
— Тукашната зима също не е мека и трае около сто дни — каза тетрархът. — И нека днешното време не ви залъгва. Необичайно горещо е за това време на годината, но ако вятърът обърне от юг, следващата седмица ще завали сняг. Тук времето се променя, а ние се намираме високо. Кажете ми, с какво се занимавате?
— В момента се намирам в преходна фаза — отговори младият мъж, донякъде колебливо. — Приемният ми баща иска да ме направи главнокомандващ.
— И това не ви се нрави изцяло? — попита Гилаелит.
— Ще направя онова, което той изисква от мен — прояви дълг Минис.
Тетрархът насочи разговора към темата, която в действителност го интересуваше.
— Историята на този летящ конструкт трябва да е удивителна. Но ми се струва, че не би било удачно да задавам подобни… стратегически въпроси.
— Да, бих предпочел да не го правите.
— Жената, която го е откраднала… Ако не се лъжа, вашият приемен баща упомена, че тя се назовава Тиан — тя аахима ли е?
Минис го погледна втренчено, а крайчецът на устата му трепна.
— Тиан е проточовек от провинция Ейнунар.
— Ейнунар! Та това е много далече. Много бих искал да чуя историята как тя е успяла да открадне летящия ви конструкт. Очевидно е много талантлива.
Минис започна да се поти.
— Изключително талантлива — с известно усилие отбеляза той, неспособен изцяло да скрие възхищението си.
Виж ти, помисли си Гилаелит.
Младежът погледна през рамо към Витис, който се беше залисал с претърсващите, и продължи.
— Тиан не го е откраднала, защото ние не притежаваме тайната на полета. Трябва да го е направила сама.
— Направила го е сама? — възкликна тетрархът.
— Наложи ни се да изоставим три машини в Тиртракс.
Гилаелит се затрудняваше да поддържа ролята си. Нима нелепите твърдения на Тиан за амплимета и дверта също щяха да се окажат истина?
— Но как е успяла да го накара да лети?
Тетрархът не очакваше отговор и на този си въпрос, по-скоро реторичен, но Минис, след като отново погледна към приемния си баща, продължи:
— Не зная. Ние търсихме тайната на Рулке в продължение на двеста години, напразно. Но Тиан…
— Как така тя се е озовала в Тиртракс?
— Аз й казах как да влезе в града, за да отвори двер.
— Искате да кажете, че тази Тиан е отворила портала, довел ви в този свят?
Само да можеше да получи един час насаме с този недискретен и отчаян младеж…
— Да. Без нея аахимите от Аахан щяха да са погинали. А в замяна ние я предадохме. Никога няма да простя…
Гилаелит видя, че Витис се отправя към тях, и изруга мислено.
— Ако някой път се срещнем отново, ще се радвам да ми разкажете повече — прекъсна го тетрархът. — Сега трябва да се върна при баща ви. Неучтиво беше от моя страна да го изоставям.
— С радост бих могъл да ви я доразкажа и сега — каза момъкът. — Тя…
— Витис — бързо рече тетрархът и изпразни чашата си с бира, — как ви се струват мезетата?
Той щракна с пръсти. Отзовалият се слуга им предложи поднос, върху който бяха подредени свити и мазни жълто-зелени деликатеси. Общо четиридесет и девет, подредени в седем редици по седем.
— Какво е това? — попита Витис и сбърчи нос при миризмата им, която действително не беше привлекателна.
— Жлези от езерна ходеща риба — обясни домакинът и със свободната си ръка награби седем, за да започне да ги хвърля в устата си. Числата, както и реакцията на Витис, му предоставяха малко повече контрол.
Аахимският предводител изглеждаше отвратен.
— Миришат на гнило.
— Заради традиционния метод на консервиране, който в изключително висока степен обогатява…
— Трябва да вървим — прекъсна го Витис. — Предстои ни да оглеждаме още много места. Благодаря ти за гостоприемството.