Последван от останалите аахими, Витис с куцане се отправи към машините. Скоро конструктите се изгубиха отвъд гънките на планинския път.
Гилаелит остана загледан след тях. Смяташе, че е заблудил Витис, но ако последният откриеше дори едничък свидетел, аахимите щяха да се върнат и да преровят Нириандиол.
Значи Тиан все пак бе казвала истината. Виждането му за нея като крадла и лъжкиня бе изкривило възгледите му за таланта й. Сега мнението му клонеше към другата крайност. Изглежда тя беше природен талант — най-рядката проява на гениалността. На какво ли щеше да бъде способна, когато дарбите й бъдеха развити правилно? Тя можеше да му окаже неизразима помощ. Трябваше да открие начин да се сдобие с помощта й.
Проскърцването на капака завари Тиан все още измъчваща се. Колкото и да мразеше и презираше Минис, ликът му я бе измъчвал непоносимо.
Гилаелит пролази до нея, отнесе я обратно в стаята й и седна на стола край леглото, след което й подаде кремава носна кърпичка с големината на покривка за малка маса. Тиан обърса прахта от лицето и ръцете си.
— Смятала си, че ще те предам? — попита той, вгледан втренчено.
Сега тя забеляза, че очите му са странни. Зениците му бяха леко овални и в необичаен цвят, менящ оттенъците си сиво-синьо.
— Да — прошепна занаятчията. Признанието прекърши нещо, таено дълго време в нея. — Защо не го направи? Трябва да са ти предложили огромно количество платина.
Повечето хора биха реагирали с обида на загатваното в тези думи, дори и ако действително бяха изпитали изкушение. Гилаелит не показа да се е наскърбил. Той просто продължи да се взира в нея.
— Не знаеш ли, че е грубо да се взираш? — остро каза тя.
Той отмести очи, загледа се отново в нея, усети се и обърна лице към прозореца. Върху страните му бе изникнала лека червенина.
— Наистина ли? Не знаех това.
Нещо у него бе различно. Вече не беше толкова студен и механичен. Почти изглеждаше, че е загрижен за нея.
— Караш ме да се чувствам неловко — по-меко продължи тя. — Изглежда сякаш… сякаш се храниш с мен.
— Извини ме. Не искам да гледаш на мен като на груб човек. Толкова дълго живях сам, в единствената компания на слугите си, че е възможно да не съм научил нужното. Или да съм го забравил преди век.
— Век?
Той се усмихна, което едва не разцепи грозното му лице, но оживи очите. Вече не изглеждаше толкова странен.
— Не съм обиден. Аз съм на сто и осемдесет години — число с няколко необичайни качества. Сборът от последователните кубове…
— Извини ме — каза Тиан и се изчерви.
— За какво?
— За обидата, която ти нанесох преди малко.
— Коя обида?
— Обвиних те, че си бил купен от Витис.
— В определен момент можех да те предам, но нямаше да бъде заради пари. Ала ти имаш скъпоценен талант. Бих предпочел да развия това.
Нещо наистина се беше променило. Каквато и да бе причината, Тиан трябваше да се възползва.
— Защо би застрашил всичко, което имаш, заради мен?
Гъртис надникна през вратата, навъсена. Чула думите на Тиан, тя не можа да скрие яростта си, скривила и без това грозноватите й черти. Занаятчията потръпна. Гилаелит се обърна, но целителката вече си беше отишла. Още неприятности.
— Вулканът би могъл да го унищожи още утре — каза той. — Тази несигурност ме поддържа бдителен.
— Витис също би могъл да те унищожи.
— След смъртта ми това няма да има значение. Единственото, което има значение, Тиан, е работата ми. С мен ще бъдеш в безопасност.
Той отново се бе зазяпал. В гърдите й.
— Но какво искаш от мен, Гилаелит?
— Не това, което си мислиш — каза домакинът, със закъснение осъзнал, че я притеснява. — През целия си живот съм спазвал безбрачие.
— През целия си живот?
Самата Тиан все още носеше девствеността си, макар желанията й да бяха силни. Струваше й се невъзможно някой мъж да е живял толкова дълго и да е останал непорочен. На културата, сред която бе израснала, също се дължеше част от учудването й. В нейната родина толкова дълго въздържане от чифтосване би било престъпно.
— Някакъв… проблем ли имаш? — Тя се изчерви още по-силно. — Извини ме. Обидих те отново.
Лицето на Гилаелит се изопна.