— Никога не съм харесвал някоя жена достатъчно. Никога не съм знаел как да харесам жена. Не ме бива с хората.
— Сигурно и ти като мен си имал странно детство?
— Предполагам. Никой не ме харесваше. Бях прекалено различен и отказвах да се пригаждам. Имах усещането, че съм изправен сам срещу света в игра, която не мога да спечеля. Вместо да участвам в нея, аз отхвърлих всичко това и се обърнах към играта, в която съм най-добър: числата.
— Аз също бях различна, макар да не ми се искаше. Исках да имам истинско семейство, като останалите деца. Но разполагам само с половината от семейните Истории.
— А аз не разполагам с никакви — каза Гилаелит с горчилка в гласа.
— Какви бяха родителите ти?
— Не искам да говоря за това.
Рязкото му изскачане от стола накара Тиан да изпищи неволно и да покрие лицето си с длани.
За момент Гилаелит остана надвесен над нея, дишащ тежко, а после изхвърча от стаята. Преди Тиан да е осъзнала какво се случва, той се появи отново. Жената понечи да потъне в леглото.
— Прости ми. — Домакинът се отпусна на колене край леглото. — Не исках да те обидя. Не бих наранил живо същество. Но миналото ми е болезнено и болката е трудна за овладяване.
Гилаелит полагаше усилия да бъде нещо, което не беше — мъж, който да открие общ език с жена.
— Разкажи ми.
— Бил съм роден от мъртва жена, изтръгнат крещящ от окървавен труп. Трябва да съм бил нежеланото дете на някой знатен, защото дойката ми ме отнесла далеч. Тя умря от чума, когато бях на пет години. Тогава останах сам и бях отведен в сиропиталище.
— Аз имам майка, но не и баща. Той е бил убит във войната малко след като съм се родила.
— В настоящите времена не е необичайно да нямаш баща. Чудя се какъв ли е бил моят. Трудно е да нямаш минало и да си толкова различен.
Тиан го наблюдаваше, но не каза нищо. Затова Гилаелит продължи:
— Аз говорех с акцента на дойката си и изглеждах странно. Останалите деца ме смятаха за особняк и грозен. Болеше ме, но скоро те престанаха да ме притесняват, защото знаех, че съм по-умен от тях. Не можех да играя на топка, но бях по-добър от учителите си в игрите на ума. Именно в тази сфера насочих всичките си усилия. Дори станах арогантен в превъзходството си. Останалите деца се страхуваха от мен — първият ми допир до властта.
— Когато пораснах, исках да играя в истинския свят, затова се насочих към местните търговци. Преди да са се усетили, аз бях станал приказно богат за тяхна сметка. Сделките бяха игра за мен, игра, която овладях с лекота. Знаех не само слабите и силните страни на останалите, а също и идеалното време да купувам и продавам.
— В рамките на няколко години се оказах мразен от цял един град. Уморен от тази игра, обърнах богатството си в скъпоценни камъни, открих място, където никой не се осмеляваше да живее, промених името си и започнах да изграждам Нириандиол. Това отне четиридесет години, през които нито веднъж не си показах лицето сред света. По това време всичките ми врагове бяха мъртви. Никой не знаеше кой съм, нито дори наскоро сформираният Съвет на скрутаторите. Наблюдавах членовете му с години, докато не започнах да разпознавам последователност сред думите и действията им. Но и тази игра ми омръзна — отегчаваха ме дребните интриги на човечеството, което си оставаше неизменно разрушително.
— По онова време нямах интерес да се върна сред света, макар все още да търгувах. Търговията представляваше добро прикритие за същинската ми работа. Защото бях придобил интерес към най-голямата игра от всички: Изкуството и Науката на земята и небето. Силите на геомантията, естествените процеси, които движат и оформят слънцето, земята, планетите и техните луни.
— Геомантията бе най-смъртоносното от всички Изкуства, но тъкмо това го правеше толкова привлекателно. Колкото по-голям е рискът, толкова по-пълна е и наградата при успех. Стараех се да разбера, а впоследствие и да овладея тези сили. Знаех, че това е непосилно за единствен мистик, макар да бях разработил собствено Изкуство — матемантията — което да ми помага в начинанието.
— Изработвах все по-големи и по-мощни геомантични устройства — орган, карильон, глобус — но пълният контрол винаги ми е убягвал. Земята и планетите се променят неспирно, което означава, че знанието ми за задвижващите ги сили е неизменно остаряло. Никога не мога да науча достатъчно.
— Затова ли амплиметът те интересува толкова? — попита тя.