Тиан не се съмняваше, че е умна, но не се смяташе за брилянтна. Майка й и началниците й във фабриката винаги бяха омаловажавали уменията й. Освен това Малиен бе направила решаващото откритие, не самата тя.
— Просто имах късмет. По стечение на обстоятелствата амплиметът попадна у мен.
Веднъж променил мнението си за нея, Гилаелит отказваше да бъде разубеден.
— И по стечение на обстоятелствата притежаваш способността да го използваш? Тиан, ти си отворила двер между световете. Ти си геомант от най-високо ниво.
— Не съм нищо повече от чиракиня. Не разбирам нищо.
— Но когато бъдеш обучена…
Този разговор беше безсмислен.
— Няма кой да ме обучи, дори и ако исках да напредвам в Тайното изкуство.
— Защо мислиш съм построил дома си на ръба на този мощен вулкан?
— Нямам представа. — Сега тя беше вторачената.
— През целия си живот съм изучавал Изкуството на геомантията. Крайно време е да си взема ученик, с когото да споделя знанията си.
Всичко това се развиваше прекалено бързо. И макар Тиан никога да не се бе замисляла над това, предложението му й се стори изкусително. Тя бе изпитала изключително задоволство, когато бе използвала нищожните си геомантични умения, за да спаси аахимите. Да използва способностите си за добро. Занаятчиите представляваха обикновени работници, докато мистиците… те сами си създаваха правилата. Геомантията означаваше свобода. И Тиан беше готова с две ръце да се вкопчи в протегнатата й сламка.
Отвъд прозореца се виеха серисти изпарения. Гъртис бе излязла на терасата и разговаряше с неколцина слуги. Всички те се обърнаха и погледнаха към нейния прозорец. Тиан побърза да отвърне поглед от враждебните им очи.
— Винаги съм проявявала интерес към подобни неща — каза тя. — Още от малка се чудех какви ли сили карат земята да трепери и вулканите да изригват течна скала. Какво поражда вълните?
— В такъв случай ще станеш моя ученичка? — Гласът му леко потрепваше.
Гилаелит беше загадка, с която Тиан не бе сигурна, че ще смогне да се справи. Бе го видяла как лъже Кларм и Витис. Какво й гарантираше, че не би излъгал и нея?
— Дай ми една нощ да размисля… Не мога да насмогна на промените в собствения си живот.
— Давам ти колкото време ти е нужно. Чакал съм десетилетия. — Той се обърна към вратата. — Какво има, Никс?
Сенешалът му бе застанал на прага.
— Прецених, че трябва да узнаете веднага, господарю.
— Да узная какво? — Изглежда домакинът не беше доволен от прекъсването.
— Наблюдавахме конструктите им от естествения тунел в склона. От това място е невъзможно да бъдем забелязани.
— Мини на въпроса, сенешале.
— Близо до подножието те спряха. Шестима аахими с големи раници слязоха и изчезнаха в гората. За да ни шпионират.
Тиан потръпна. Рано или късно щеше да бъде открита. Толкова малко време, а толкова много знания й предстоеше да усвои. Трябваше да се възползва от възможността, докато все още разполагаше с нея. Тя погледна към Гилаелит.
— Ще бъда твоя ученичка.
Шест
Ниш прекара буден нощта преди битката. Не се съмняваше, че и Троист и Яра не са склопили очи. Във въображението си механикът можеше ясно да види очакващата ги сутринта орис — кървава касапница! Лиринксите наброяваха най-малко осемстотин, повече от достоен противник за тяхната армия, дори подкрепяна от кланкери.
Войниците бяха събудени далеч преди зазоряване, защото се знаеше, че лиринксите обичат да нападат по това време. Но атака не последва. Слънцето изгря, прогорило мъглата, настлала се из хлътнатините и брега на ручея зад тях. Денят се очертаваше жежък, задушен.
— Но защо не нападат? — промърмори Троист, след като бе изминал час. Напрежението измъчваше всички. — Върви да говориш с часовоя, Ниш.
Хлар притича до високо дърво, впило корени в песъчливия бряг. На около една трета от върха се бе настанил войник с долепен до окото далекоглед. Неговата задача беше особено опасна, защото наблюдателите бяха сред първите цели на врага.
— Какво става, Кахва? — провикна се Ниш, отметнал глава назад.
— Движат се! — каза войникът.
— В коя посока, човече?
— Бавно се отправят на югозапад, далеч от нас.
— Трябва да е някаква заблуждаваща маневра. — Ниш се стрелна обратно към офицерската палатка. — Отдалечават се от нас, сър.