Заситила глада си, Тиан можа да се съсредоточи върху останалите си чувства. Желанието за мъст сега бе примесено с объркване и усещане за празнота. Армадата конструкти вече би трябвало да се намира на двадесет левги от нея. За да потисне усещането за гаснеща решителност, тя пое да търси матаха и я откри на мразовития балкон.
— Добро утро, Тиан — каза възрастната жена, без да се обръща.
Занаятчията колебливо застана край отместеното стъкло. Събеседничката й леко потупа каменния стол. Тиан приседна неловко, защото студът веднага захапа дъното на панталоните й.
— Какво ще правиш сега? — тихо попита матахът.
— Трябва да се погрижа за Хани.
— Къде е тя?
— Оставих я край дългата шахта, която пронизва сърцето на планината.
— Какво? — старицата скочи на крака. — Как си открила Кладенеца на ехото?
Тиан също се надигна.
— Н-Ниш ме преследваше. Не съм искала да…
— Спокойно, дете. Ти не би могла да навредиш, но мястото е могло да причини вреда на теб. Но как си попаднала там? Не би трябвало да е възможно.
Тиан описа какво бе сторила, обясни и причините. Възрастната жена се приближи до нея, повдигна хедрона, подържа го няколко мига и отново го пусна да увисне. Сетне обви с дългите си пръсти главата й, отпуснала длани върху бузите, с палци по протежение на носа. Тя дълго се взира в очите на занаятчията, преди да я пусне, поклащайки глава.
— У теб има нещо, Тиан…
— Какво? — с неспокойство запита другата.
— Не мога да кажа, макар да изпитвам тревога. Ти си в беда. Или самата ти носиш беда. Ела, ще те отведа до Кладенеца.
Бариерата от кубове се бе образувала отново, ала аахимата я отмести с едничък жест. Тиан бе забравила колко студено е това място — дори по-мразовито от външността на планината. Гладките като стъкло стени на тунела бяха покрити с ивици скреж, оформили плетеници. Моментните повеи хлад създаваха впечатлението, че по прохода долита нечий леден дъх. Раздвиженият студ облъхваше косата на младата жена, за да се извие и захапе тила й.
Дори и когато вятърът духаше в гърба й, Тиан се затрудняваше да напредва. Всяка стъпка й се струваше по-трудна от предишната. Как така беше влязла с подобна лекота предишния път? Спътницата й, вървяща само на няколко крачки пред нея, изчезна иззад ъгъла. Занаятчията се насили да продължи. Подобно усещане бе изпитала и при задействането на портала, когато бе искала да постави амплимета.
Но дойде момент, в който напредването се оказа невъзможно. Когато матахът се върна, за да провери причината за забавянето й, Тиан лежеше на пода, свита колкото се може по-плътно. Старицата й помогна да се изправи. В мига, в който тя взе ръката на занаятчията, съпротивлението изчезна и младата жена продължи към познатата зала.
Магията, изпълваща помещението, компенсираше простоватата му форма. Тъмносинята светлина прорязваше мрачината и разкриваше диплите на мъгла, които се виеха около Кладенеца. Мразовитата свежест на въздуха гъделичкаше диханието. Над празнотата бавно се носеха снежинки. Една от тях докосна ръкава на Тиан: съвършен кристал с формата на шестоъгълна звезда. Прииска й се да можеше да го покаже на Хани.
Момичето приличаше на заспало. В косата й се бе заплела скреж. Занаятчията взе вледенената й ръка, а възрастната жена също коленичи и докосна невръстните гърди.
— Клетото дете. Защо винаги невинните страдат?
Изглежда някаква нейна трагедия бе породила тези думи. Свела глава, Тиан мълчеше.
Накрая възрастната жена се обърна към нея.
— Има ли някакъв ритуал, който би желала да изпълниш?
— Не познавам обичаите на хората й — отвърна занаятчията. — Ние самите погребваме мъртъвците си, но тук е невъзможно да копая.
— Освен това тя не би намерила покой в нашите катакомби. Духът й би се измъчвал на подобно обременено с непозната култура място. — Матахът указа околното помещение.
Тиан се загледа в Кладенеца. Синкавите ивици се стелеха по цялото протежение на погледа й. Огромна сила бе застинала в изчакване на вливането си: напрегната пружина.