— Вадиш оръжие под син флаг! — презрително процеди Ниш. — Още веднъж показваш истинското си лице, Витис от клан Интис.
Аахимът отърси останалите двама и с гневно движение прибра острието.
— Никога няма да се съюзим с вас, малки маршале. Войната скоро ще свърши. Вие ще я изгубите.
Ниш се отправи към изхода, но на прага не можа да се стърпи.
— Поне ще можем да казваме, че сме се борили до самия край. А това е нещо, с което аахимите не могат да се похвалят. Изгубили сте света си срещу стотица харони.
— Изчезвай! — изрева Витис. — Изчезвай веднага, иначе и синият ти флаг няма да те спаси.
Крил-Ниш поемаше въздух за поредна обида, само че Раня му попречи, болезнено сграбчила яката му.
— Нямам намерение да се лишавам от живота си, за да трупате актив във вербални дуели — просъска тя. — Отидете до коня си, възседнете го и препуснете обратно. И ако кажете още една дума, ще ви наръгам през врата.
Осем
По времето, когато оставиха зад себе си и последната редица конструкти, яростта на Ниш беше отминала. Раня мълчеше, яздеща край войниците. Механикът насочи коня си в лек галоп, постепенно ускоряван, макар че изранените му нозе протестираха. Бе се оказал пълен глупак. Да се възползва от открилата му се възможност. Ха! Витис бе заложил капана и Ниш бе захапал стръвта с все сила.
Стъмваше се. Конят започваше да се уморява. Клетото животно бе препускало цял ден и не заслужаваше да бъде пришпорвано по такъв лудешки начин.
В равнината пред Ниш изникнаха редица дървета, към които той се насочи, забавяйки ход. Когато останалите трима го настигнаха, Хлар вече се бе настанил под най-голямото дърво край накладен огън.
През остатъка от пътуването Раня продължаваше да мълчи. Не беше и нужно да говори. Ниш знаеше какво щеше да каже тя на Троист. Несъмнено щеше да изтъкне правотата на за нещастие сбъдналите се нейни предричания: че неопитността на посланика, изпратен вместо нея, ще донесе единствено провал.
Войниците се движеха с мълчалива ефикасност, отбягвайки да го поглеждат в очите. Той наистина беше пале. Ходещ провал.
Вече наближаваха лагера на Троист, когато Маунс се приближи до него.
— Сър? — неспокойно каза той.
Ниш не бе в състояние повече да поддържа фарса. Той не беше маршал. Никоя негова заповед нямаше стойност.
— Да, сержант Маунс?
— Аз… Нищо, сър!
Разбираемо, Ниш не бързаше да се явява пред Троист. Когато с неохотна крачка отметна платнището на палатката, Раня вече бе преполовила доклада си. Механикът изслуша остатъка мълчаливо. Яра седеше в отсрещния край, но не се намесваше.
Троист обърна изнуреното си лице към него.
— Имаш ли нещо да добавиш, маршал Хлар?
Крил-Ниш не беше в настроение за оправдания.
— Не, сър. Всичко е както Раня казва.
— Синът на един скрутатор не звучи така! Трябва да има с какво да се оправдаеш.
— Синът не е бащата — каза Ниш. — Бях подложен на непоносима провокация и в един момент не издържах. Ще кажа само това. Витис не притежава никаква чест. И това му безчестие е било негова черта още преди загубата на клана му. Но…
— Да?
— Тази загуба го е тласнала в крайност.
— Какво ще прибавиш към това, Раня?
— Неприятно ми е да…
Троист рязко се извъртя към нея. В гласа му пролази студенина.
— И защо ти е неприятно? Имаш нещо против маршал Хлар?
— Аз — тя се поколеба. — Не, сър. Нищо.
— Радвам се да го чуя. Никак не би ми било приятно да си помисля, че по някакъв начин си се оказала затрудняващ фактор.
— Не, сър.
— Продължи.
— Маршал Хлар може да е прав. Никога не бях срещала аахим, който да се държи като Витис. Мъката трябва да се е отразила на разсъдъка му.
— С него беше невъзможно да се разговаря — каза Ниш. — Неразумността и безчестието му обезсмислиха преговорите.
Троист въздъхна.
— И какво иска? Като оставим настрана завладяването на Сантенар.
Раня поде отговор, но Ниш я изпревари.
— Несъмнено желае да създаде отново клана си. Да компенсира четирите хилядолетия робство. Уверен съм, че той иска да пренапише миналото на аахимите. Няма да се съгласи на преговори.