— Същото важи и за кланкерите ни.
— Но ние ще знаем за опасния участък.
— Полезна идея — отбеляза Троист, който се бе приближил незабелязано, — само че няма да ни спечели битката.
Времето продължи да поддържа упорита горещина. Това не се отразяваше добре на растителността. Трябваше често да местят лагера, но дори и тези мерки не предотвратиха влошаването на конете. Троист неспирно се притесняваше за наличните запаси храна. Брашното бе пълно с гъгрици, осоленото месо бе придобило зловоние, втората седмица без пресни зеленчуци пораждаше опасения от скорбут. Разполагаха с хазната на по-рано разбитата армия, само че парите сами по себе си не можеха да им помогнат с нищо.
На всичкото отгоре в лагера се разрази дизентерия, оставила половината от войниците да стенат в хамаците си, измъчвани от повръщане и кърваво разстройство. Сред болните беше и Троист, и без това страдащ от хронични проблеми с червата. Ниш остана незаразен — може би единственото преимущество от остракирането му. Всеобщо беше опасението от евентуална лиринкска атака, която щеше да се окаже пагубна.
Но атака нямаше. Дните минаваха и Ниш започваше да разбира войниците. Вече му се струваше, че битката, макар и кървава, щеше да бъде за предпочитане пред това безкрайно чакане, подчертано от пълното неведение за действията на врага.
На втората седмица след провалената мисия на хоризонта започнаха да се струпват облаци. Обичайната жежка суша бе заменена с влажна задуха. Бури неспирно се заканваха, но така и не се появяваха. Сбиванията бяха станали още по-чести и жестоки, но Троист бе престанал да наказва. Ниш разбираше и това — за войниците юмручният бой бе начин да отстранят част от смазващото ги напрежение. Понякога и на него самия, раздразнен от нещо напълно несмислено, му идеше да се нахвърли върху някой от останалите офицери.
Но този ден изглеждаше, че най-сетне ще завали. По залез-слънце над югозапада надвиснаха тежки облаци в мораво-зелен оттенък, блеснаха светкавици. Ниш работеше в палатката си, когато прогърмяха копита. Един от разузнавачите скочи от седлото, изтича в съвещателната шатра, разположена до неговата, и изскочи обратно.
— Къде е генерал Троист?
Ниш бързо излезе.
— Какво има? Някакви новини?
Разузнавачът отвърна с груб жест.
— Не и за твоите уши.
Троист се появи откъм нужниците, трескаво затягащ колана си. Двамата с разузнавача влязоха в командната палатка. Механикът понечи да ги последва, но постовите препречиха пътя му. Раздразнен, Крил-Ниш се върна в собствената си палатка, за да бъде повикан при Троист малко след това. Пълководецът беше сам. Заради спуснатото входно платнище вътре беше страшно задушно.
— Лиринксите напредват — каза Троист. — Изглежда са изчаквали времето да се промени.
На запад проблясваха мълнии.
— Имам друга задача за теб — продължи генералът.
— Изненадан съм, че все още ми се доверявате, сър.
— Този път не става дума за дипломатическа мисия — хладно отвърна събеседникът му.
— А каква?
— Съпругата ми и дъщерите ми все още са тук. Трябваше да съм ги изпратил отдавна, но… Не можех да понеса раздялата. От теб ще искам да ги отведеш на изток.
— Това не е ли опасно? — И за да не го помисли Троист за страхливец, Хлар побърза да добави: — За тях, разбира се.
— Оставането им тук би било по-опасно. Мога ли да разчитам на теб?
— Разбира се, сър. За мен ще бъде чест. Къде отиваме?
— Когато потеглите, Яра ще ти каже. Не искам да поемам рискове.
— Рискове, сър?
— Шпиони, предатели — лаконичен в нетърпението си обясни Троист. — В подобни ситуации семействата на висшите офицери винаги стават цел.
— Кога тръгваме, сър?
— Имаш петнадесет минути или до началото на бурята. Така няма да се вдига излишен шум.
— Сам ли ще бъда, сър?
— Маунс ще те придружи. Няма да остане във възторг от назначението, но той е войник. Дори и от него ми е трудно да се лиша. Върви!
Нужни му бяха няколко минути да приготви раницата си, да преметне мушаменото си наметало и да докладва пред Троист, че е готов.