— Какво означава?
— Трудно ми е да предам точното съответствие на твоя език. „Несъвършен“ или „неясен“ герой, да речем.
Това събуди любопитството на Тиан.
— Защо несъвършен?
— Моят народ се двоуми относно ролята ми в Историите.
— И каква е ролята ти?
— Каква е била — поправи жената. — Беше много отдавна. Самата аз не очаквах, че ще живея толкова. Видът ми смята, че съм полагала прекалени усилия за всички човешки разновидности, а не само за аахимите. Почитана съм, а в същото време съм и отхвърлена. Това бе и причината да остана в Тиртракс, когато всички останали поеха към Щасор. Не бях добре дошла на срещата.
Тиан отпи глътка от ликьора и веднага съжали. Гъстотата упорито се задържа върху езика й, за да започне да изпраща вълни силно цветно ухание към носа и гърлото й. Не би се изненадала, ако в този момент от ноздрите й бе започнал да се вие дим. Но изпитото веднага проясни главата й.
— Коя си ти? — изхриптя занаятчията. По движението на течната топлина можеше да определи къде точно в стомаха й се намира ликьорът. Тя остави чашата и напрегна мисъл, за да открие сред някое от Сказанията нещо, което би й подсказало самоличността на матаха. Многобройни бяха смелите, благородни и като цяло безплодни дела, извършени в борбата срещу лиринксите. Само последните няколко столетия бяха породили четири Велики сказания, макар че матахът сигурно ги предшестваше.
— Моята роля е записана в най-значимото от Великите сказания — каза възрастната жена. — Сказанието за огледалото. Уви, вашите скрутатори вече не гледат на него с добро око.
Това напомни на Тиан за нещо, което старият Джоейн бе й казал веднъж: че Историите биват пренаписвани. Занаятчията си отбеляза мислено, че при удобен случай трябва да повдигне темата отново.
— Чувала съм това сказание. Коя си ти?
— Казвам се Малиен.
Малиен! Легендарно название. Тиан познаваше дълголетието на аахимите, ала пак се затрудняваше да осмисли, че стои в присъствието на жива история.
— Ти винаги изглеждаше тъй мила и добра.
Малиен я погледна в очите.
— Мога да бъда корава като скала, когато се наложи.
В ранните часове на утрото Тиан се отправи към залата със стъкления гонг, подтиквана от нарастващ копнеж по амплимета, съчетан с неспокойство. Това не беше точно абстиненция. Не бе изпитвала мъките й след отварянето на портала.
Тя често си мислеше, че амплиметът разполага с някаква собствена цел, разгърнала се в хилядите, ако не и милиони години на пещерен престой след събуждането му. Дали с намирането му Тиан не се бе впуснала в изпълнението на цел, древна като самите кости на планините? И каква грижа би имал един съзнателен кристал за нищожно крехките човеци? Може би амплиметът просто я бе използвал. Но как можеше тя да се надява да осъзнае предназначението на структура, способна да чака милиони години, непознаваща нетърпение? Младата жена бе започнала да се страхува от амплимета, ала не бе готова да се раздели с него.
Тиан напредваше с колеблива крачка, защото тази зала носеше мъчителни спомени. Заради срутената стена вътре бе мразовито. Леден вятър, втурнал се по склоновете, навяваше скреж.
Занаятчията влезе през стълбище, което свършваше близо до пропуканата стена. Всяка крачка към портала я караше отново да преживява мъките. От дясната й страна се намираше купчината, зад която двете с Хани се бяха прикривали. Торбата с платина, която Витис небрежно бе хвърлил към нея, все още лежеше на пода. Парчетата благороден метал се бяха разпръснали наоколо — достатъчно, за да закупят цялата фабрика, в която бе отраснала Тиан, с все оборудването.
При следващата крачка ботушът й се натъкна на нещо дрънчащо. Занаятчията се приведе, но спря, защото видя какво е. Това беше пръстенът, който с такава обич бе изработила за Минис. Тиан все още помнеше отделните мечти, с които бе изработвала всяка нишка. Сега тази момичешка наивност й се струваше достойна за презрение.
Все пак тя го взе, за да го захвърли навън, ала бавно отпусна ръката си. Бе я споходила друга идея.
— Не. Ще го използвам срещу него — гласно каза тя. — Ще го накарам да ме моли за пръстена, а после ще го отхвърля по начина, по който той отхвърли мен.
Младата жена прикачи украшението към веригата на хедрона си и се зае да събира платината. Тя също щеше да й е от полза в начинанието срещу аахимите. Сетне се отправи към мястото, където дверта се бе отворила. Каменният под бе овъглен. Трите конструкта, вклинили се във вратата, лежаха наблизо. Първият лежеше на една страна, премазване угасило блясъка на сиво-черния му метал. Вторият бе преобърнат, а последният конструкт стоеше по предназначения начин, но предницата му бе смазана.