— За тези езера съм чувал — каза Ниш.
— За тях се говори, че са достатъчно дълбоки и дълги, за да разделят света. Уорд Ялок например е дълго почти осемдесет левги и пет широко. Там преди повече от десет хиляди години е бил построен първият град на Сантенар, още преди началото на Историите. В другия край на леса лежи езерото Парнги, почти толкова дълго и дори още по-дълбоко. И определено по-странно от останалите Брънки — тъмно и диво място.
— А как се нарича мястото, към което сме се отправили?
— Моргадис.
— Там ли сте родена?
— Там живее сестра ми Мира. Тя е жена, която ще е по-добре да не наскърбяваш.
— Не искам да наскърбявам когото и да било — каза Ниш. — Какво й е?
— Изгубила е съпруга си и тримата си синове. Когато набиращите дойдоха за най-малкия й син, тя отказа да го предаде. Наложи се да го отведат насила. След смъртта му тя стана още по-ожесточена.
— Защо отвеждате дъщерите си при нея?
— Защото ми е сестра — отвърна Яра. — И защото Моргадис е най-безопасното място, където можем да се оттеглим. Мира умее да се грижи за себе си. Тя… Ще видиш сам. И в никакъв случай не споменавай войната.
Вечерта те спряха да нощуват край руините на древен манастир. Пасящи елени бяха оскубали тревата отвъд стените. Гората отдавна бе заличила почти всички следи от някогашните ферми и лозя, разгръщали се тук, с изключение на един зейнал каменен кладенец, в който загледаният напред Ниш едва не пропадна.
За щастие конят му внимаваше и механикът се отърва единствено със сепване. Зад него се разнесе смехът на Лилиуен, накарал го да се усмихне. Поне бяха оставили опасността зад себе си.
— Какво е това място? — обърна се той към Яра, докато слизаха и се приготвяха да нощуват в дълга зала, изгубила покрива си. Огромна лоза с дебелината на дървесен ствол се виеше по стените, само че гроздовете й щяха да узреят едва след месеци.
— Тонгистки манастир. Монасите от тази секта са почитали странните си богове тук в продължение на две хиляди години.
— Защо са се махнали?
— Скрутаторите са ги унищожили.
Ниш никога не бе чувал подобно нещо.
— Защо?
— Тонгистите отказвали да приемат върховенството на Съвета и да изпращат младите си мъже да воюват.
— Само това?
— Скрутаторите обичат да демонстрират могъществото си. Нито един монах не е оцелял. Не се отдалечавайте, момичета — извика тя към близначките, които се бяха впуснали да изследват руините.
Маунс отведе конете да се напият, а после ги пусна да пасат близо до ручея, където тревата беше особено буйна. Ниш се зае да събира дърва, а Яра приготви палатката за себе си и децата. След като накладе огън, механикът погледна към небето.
— Тази нощ няма да използвам палатката си — заяви той, видял липсата на облаци, сетне се отправи към рекичката. Маунс и конете не се виждаха. Нагрятата от слънцето вода изглеждаше изкусително, затова механикът захвърли потните си дрехи и влезе да се изкъпе. Дори можа да легне на дъното, защото ручеят бе плитък. Сетне той почисти и одеждите си, облече ги и се канеше да поеме обратно, когато го сепна отчаян вик.
— Лилиуен! Мериуен!
Ниш захвърли кофите и се затича. Яра стоеше в далечния край на откритата зала и се оглеждаше трескаво.
— Чух Мериуен да извиква, после се разнесе някакъв звук като от срутване. Казах им да бъдат внимателни!
— Откъде дойде викът?
Тя посочи по посока на редица нестабилни стени, останали от постройка, някога приютявала стотици стаи. Пръстите й трепереха.
Ниш успокоително я хвана за ръка. Този път тя не можеше да го вини, защото сама бе избрала мястото за нощувка.
— Ако започнем да претърсваме стая по стая, скоро ще ги открием. Ако е имало някакво скорошно срутване, ще го видим.
Сподавяйки ридание, жената кимна сковано.
— Аз ще започна с този ред, ти се заеми със съседния.
Механикът бе преполовил редицата си, когато долови слаб вик.
— Яра, насам! — ревна той. Майката дотича при него. — Чух нещо изпод земята.
Откриха мястото в следващата редица рухващи стаи — каменните плочи, покривали сводест таван, бяха рухнали, за да оставят квадратна дупка сред тревата. Няколко дръвчета израстваха под ъгъл от една от стените, с което отличителните черти на помещението се изчерпваха. Ниш пролази до ръба и надникна долу — предпазливо, заради риска от ново пропадане. Следобедната светлина не проникваше дълбоко, но той все пак можа да различи купчина прах на земята. От момичетата нямаше и следа.