Лилиуен ридаеше тихо, а Мериуен я беше прегърнала и се стараеше да изглежда голяма, макар че бе прехапала устната си до кръв, а очите й бяха станали огромни.
— Защо не отговаряхте? — меко каза Ниш и й подаде ръка. Мериуен се вкопчи в нея със същото отчаяние като майка си.
— Опитах — отвърна тя, — но много ме беше страх, Ниш. Костите се движеха и се опасявах, че ако вдигам шум…
Ниш се огледа. Фосфоресциращото сияние действително пораждаше илюзията за движение. Нямаше търпение да се махне от това потискащо място.
— Какво стана?
— Земята рухна под нас и ние паднахме. Не се наранихме, но тогава Лилиуен видя онези скелети. Някои от тях нямаха глави! Тя се затича, аз се паникьосах и също побягнах. Озовахме се тук, имаше кости навсякъде, а Лилиуен настъпи череп, който се изхлузи под нея, а тя падна и си изкълчи глезена — на един дъх изстреля Мериуен.
— Спокойно — каза механикът. — Вече съм тук.
— Не можех да вървя — рече Лилиуен и се притисна към него. — Казах на Мериуен да потърси обратния път сама, но тя не искаше да ме остави.
— Умно момиче — рече Ниш. — Ще се оправим. Зная как ще се върнем.
Всъщност той нямаше представа, но не искаше да безпокои близначките.
Той повдигна Лилиуен на ръце. Оказа се по-тежка от очакваното. Момичето простена заради наранения си глезен и стегнато обви ръце около врата му.
— Не ме удушавай, иначе никога няма да се измъкнем — пошегува се механикът. Кракът му стъпи върху нещо обло, хлъзгаво и костеливо, заради което едва не изпусна Лилиуен.
— Внимавай — каза Мериуен. — Ако и ти си нараниш крака…
— Стой близо до мен — каза й Ниш и пое, сритвайки кости пред себе си.
Мериуен се хвана за колана му.
— Някоя от вас достатъчно храбра ли е да държи този череп, за да виждаме?
Мериуен потръпна, но взе костта. Ниш продължи да проверява пътя с дръвчето.
— Мисля, че чувам мама да вика — обади се Лилиуен.
— Показва ни обратния път.
Ако не бяха виковете й, Ниш нямаше да успее да открие изхода. Когато достигнаха дупката, Маунс също беше там. Яра съедини въжетата от палатката, а войникът издърпа момичетата.
Ниш бе изтеглен последен. Механикът се радваше неимоверно на напускането си. Разхвърляните навсякъде кости го ужасяваха. А те не бяха дошли от нишите. Или монасите бяха изклани долу, или телата им са били захвърлени впоследствие. Това го накара да се замисли.
— Нищо сериозно — каза механикът, докато Маунс го издърпваше. — Само изкълчен глезен и множество кокали. Лично аз бих предпочел да лагеруваме извън руините. Но и сред тях е за предпочитане пред под.
Яра се бе втренчила в него.
— Чух срутвания. Бях сигурна, че и тримата сте мъртви.
— На няколко пъти подът рухваше — каза Ниш по-небрежно, отколкото се чувстваше. — Наложи ми се да заобикалям.
— Рискувал си да загинеш. Момичетата също.
— Долу гъмжеше от останки — тихо продължи той. — Монасите са били убити от скрутаторите. Какво противно място.
— Ти рискува живота си за децата ми, Ниш. Никога няма да го забравя. Съжалявам за подозрението си. Не бях права.
Майката го прегърна кратко, но силно. По врата му покапаха сълзи.
Същата нощ Крил-Ниш не можа да заспи до късно. Лежеше буден, загледан в звездите, и размишляваше над видяното долу. Защо членовете на Съвета се бяха отнесли с такава жестокост срещу безобиден пацифистки орден? Това никак не се връзваше с твърденията им, че действат единствено и само в интерес на човечеството. Младежът реши, че трябва да узнае повече за скрутаторите. И какво се крие зад тях.
Яздиха през леса още пет дни. Времето беше приятно, слънчево над гората и в приятна хладина под короните й. Веднъж валя, макар че листата задържаха повечето от капките.
— Далече ли сме? — попита Ниш по време на закуската. Бяха се разположили край кристален поток, широк и плитък, в който близначките си играеха.
— Днес по обед ще пристигнем.
От известно време бяха започнали да се изкачват, а отвъд потока пътниците поеха сред все по-стръмни хълмове. Но дърветата все така се простираха във всички посоки и спираха погледа.