Слаб приплам на любопитство я притегли към машините. На какъв принцип функционираха? Дали имаха сходства с кланкерите, или бяха напълно различни? Споходи я мисълта за евентуалното им поправяне. Но повикът на амплимета беше по-силен.
Тя се отправи към мястото, където бе сглобила зиксибюла. Отварянето на портала бе предизвикало малко сътресение из залата и Тиан очакваше да завари чудатия механизъм разрушен, сринат след активирането си. Но предположението й не се оправда.
Отново я споходиха мислите за задействането. Защо, след като бе построила приспособлението точно според инструкциите, бе последвало подобно бедствие? Дали действително това се дължеше на недоглеждане в посоките? Тиан се опита да препострои спомените си, само че и този път нещо й убягна.
Желанието отново да притежава амплимета проряза бразди в сърцето й. Занаятчията бързо пристъпи до зиксибюла и впери поглед в плетеницата метал, жици, керамика и камък. Знаеше точно какво търси — стеатитовото гнездо, в което влизаше амплиметът. Помнеше и къде да го търси: в чудатото стъклено приспособление, което с Хани бяха нарекли усуквантор.
С треперещи пръсти тя отвори кутията. Във въображението си вече съзираше кристала — кварцова бипиримида, в чиито краища се бяха струпали иглени кристали. В центъра му имаше кухина, полуизпълнена с течност. И прозрачността му се обгръщаше от сияние, зависещо от близостта до възлова точка. Тук, в Тиртракс, сиянието се бе изливало от него.
Този път тя не срещна съпротива. Пръстите й директно обгърнаха закопчалката. Едно движение бе достатъчно, за да разтвори гнездото.
Тиан нададе вик на агония.
Амплиметът го нямаше.
Малиен! Очевидно старицата не бе могла да сдържи желанието си да го има и бе дошла още през нощта. Ярост сграбчи вътрешностите на занаятчията. Не можеше да понесе друг да притежава кристала. Джоейн бе умрял, за да й го даде.
Малиен не беше в стаята си. Тиан претърси покоите й, но кристалът не беше там. Тя се отпусна тежко на леглото и обви пулсираща глава с ръцете си. Възможно беше възрастната жена да е избрала хитро скривалище.
Не осъзна кога Малиен е застанала на прага, единствено усети присъствието й. Яростта пламна отново. Дръж се спокойно, не се издавай. Ала Тиан не бе в състояние да последва собствените си съвети. Тя се нахвърли върху другата, стискайки юмруци.
— Къде си го скрила?
Малиен я задържа с лекота. Дори и възрастните аахими притежаваха превъзхождаща сила.
— Какво има, Тиан?
— Амплиметът го няма.
Малиен се обърна и се затича.
— Къде отиваш? — викна подире й занаятчията. Старицата се носеше далеч по-бързо от изнурените й нозе. — Почакай!
Матахът забави ход, за да се изравнят.
— Аз не съм го вземала, което може да означава само едно.
Ниш, разбира се. Тиан се почувства пълна глупачка.
— Не трябваше да го оставям там — укори се Малиен. — Какво ще стане, ако попадне в грешните ръце?
— Какво имаш предвид под грешни ръце? — задъхано попита Тиан.
— Всички ръце, които не са твоите.
— Или твоите?
— Дори когато бях млада, могъществото не ме интересуваше. А и освен това…
— Какво?
— Ти си носила кристала месеци наред и си го използвала по значителен начин. Вече е синхронизиран с теб до такава степен, че употребата му от друг крие огромен риск.
Тези думи не звучаха на Тиан особено убедително. Тя все още помнеше погледа, изникнал в очите на Малиен при първото споменаване на амплимета.
Пред вратата на залата с портала възрастната жена спря напълно, сякаш се страхуваше да влезе.
— Да можеше това да е сън, от който да се събудя. — Тя прокара пръсти по лицето си и отново закрачи. — След нарушаването на Забраната смятахме, че повече няма да ни се налага да се притесняваме за дверите. Само един от нас знаеше как да ги създава — старият Шанд — а той се закле, че ще отнесе тайната в гроба си. И съм убедена, че той удържа на думата си. Никога не се бяхме замисляли, че това знание ще се завърне отвъд празнотата.