— Много ли пътувате?
— Изобщо не пътувам. За пръв път скитовете са били опитомени в тези планини, от рода ми, преди повече от хиляда и сто години. Оттогава не сме спирали да ги отглеждаме. Това е единственото удоволствие, което ми е останало. То ми позволява да общувам със съмишленици от целия свят, както родът ми е правил в продължение на тридесет и пет поколения.
— Никога не бих си представил подобно нещо — каза Ниш.
— Онези от Съвета на скрутаторите си мислят, че притежават света — отвърна Мира, — но съществуват множество сили, древни сили, за които те не знаят.
— Какво имате предвид под съмишленици?
— Синът на скрутатора ли задава този въпрос?
— Не, разбира се. — Механикът се изчерви.
— Имам предвид онези, които предпочитат мира пред безкрайната война.
— Но лиринксите…
— Не те са започнали войната. А миролюбивото им първоначално предложение е било жестоко отхвърлено.
Ниш бе поразен.
— Искате да кажете, че скрутаторите искат войната да продължава?
Още една плочка от пъзела.
— Някои искат. Или поне искаха. Онези на върха. В началото войната благоприятствала целите им, защото им предоставяла контрол над света. Но сега този контрол се изплъзва от ръцете им. Не могат да направят компромис, а и лиринксите вече не биха се съгласили. Така че не им остава друго, освен да продължат конфликта до самия му край — до пълното унищожение на едната от двете воюващи страни. Аз правя всичко по нищожните си сили, за да предотвратя това. Каква е твоята професия?
— На шестнадесет бях принуден да стана механик — внимателно отвърна Крил-Ниш. Виждайки как лицето й се изопва, той побърза да добави: — Но преди това бях писар на един фасафарнски търговец…
— Как се казваше той? — прекъсна го тя.
— Игърти Тисайър. Познавате ли го?
— Само по име. Честен човек, доколкото може да бъде честен един търговец.
— Тогавашната работа много ми харесваше — с копнеж каза той. — Освен това бях добър писар.
— Предполагам механичеството е било работа на майка ти, за да те спаси от набор.
— Така изглежда, макар че тогава не го осъзнавах. Ненавиждах работата в завода. Работех усилено — бързо добави той. — Изпълнявах дълга си, макар да ми липсваше нужният талант.
Появата на Яра и близначките насочи разговора в друга посока. Вечерята беше напрегната, накъсвана от дълги мълчания. Когато момичетата започнаха да се прозяват, майка им се изправи с оправданието:
— Ще се оттегля за днес, сестро, защото съм не по-малко уморена от тях. Лека нощ.
Ниш също се надигна, но Мира го спря:
— Остани още малко, освен ако не си изморен. Още няма девет.
— Дрямката във ваната ме освежи.
— Вино? — Отпушената бутилка бе стояла на масата по време на цялата вечеря, но, тъй като Яра бе отказала, от учтивост Ниш също не беше пил.
— С удоволствие. Рядко имам възможността да пия хубаво вино.
— Съпругът ми беше голям ценител. — Тя потръпна. — Ела, да седнем до камината.
На Ниш не му беше студено, но взе чашата си и се настани в другия стол.
— Вече десет години живея без него — продължи Мира. — Без съпруг, без синове. — Стопанката на дома попи очи с ръкава си.
— Как се е казвал съпругът ви?
— Чамфри. На галено го наричах Чам. Двамата не страняхме от дълга си. Родих първия си син, когато бях на петнадесет, а последния — три години по-късно. На двадесет и две останах вдовица. След седем години ми отнеха първия син. Отнеха ми го, щом навърши четиринадесет, също както и братята му. Те бяха още деца. Това е животът ми, Ниш. А какъв е твоят?
Ниш започна да разказва историята си от момента на пристигането във фабриката. Разказа й всичко, за пръв път в живота си изцяло откровено. Не можеше да лъже човек, страдал като нея. Разказа й за трудностите, които изпитваше с жените на своята възраст. Разказа неумелия си опит да ухажва Тиан, за отказа й и всичко, което бе произтекло впоследствие. Чак до Тиртракс.
Междувременно бутилката се оказа празна. Мира отвори друга.
— Аз съм лош човек — каза той леко завалено.
Тя се приведе и допълни чашата му.
— Продължи, Ниш. Историята ти ме кара да забравя собствените си тревоги.