— Нямам представа за какво говориш. Не разбирам нищо от това, което ми обясняваш цяла сутрин. Гилаелит!
Той се беше загледал в гърдите й, възвърнали пълнотата си през последния месец. Редовното хранене бе наляло фигурата й. Поне втренчването му не бе породено от разврат, а удивление, че тя е устроена по толкова различен начин. Тиан отдавна се беше отказала от опитите си да му обясни, че това е грубо.
Гилаелит засрамено извърна поглед.
— Съжалявам. Ти си първата ми ученичка, а аз самият съм посредствен учител. Искаш ли да излезем навън?
— С удоволствие, ако е безопасно.
— Разположил съм пазачи в околовръст. Никакъв шпионин не може да се доближи незабелязано. Ще те заведа до кратера — ще бъде по-лесно да показвам, отколкото просто да обяснявам.
Тъй като контролерът още не беше готов, занаятчията бе възседнала магаре. Неприятно пътуване, защото само след минути гърбът започна да я боли, ала Тиан бързо забрави за това. Гилаелит крачеше до нея и обясняваше как лавата се формира дълбоко в земята, каква сила е била необходима за образуването на този кратер, каква е причината стените му да изглеждат именно така. От тази разходка жената научи повече, отколкото за цялата изминала седмица.
Стръмният склон под вилата, съставен от слоеве вулканична скала, изглеждаше като отсечен с лопата.
— Преди триста години е избухнала мощна експлозия — каза Гилаелит. — В продължение на две седмици е затъмнила слънцето, а взривът бил чут в Тиркир, стотици левги на юг.
— И е възможно подобно нещо да се случи отново? — Тиан се огледа нервно.
— Ще се случи отново. И не само веднъж.
— В такъв случай не е ли рисковано да идваме тук?
— Подобна проява може да бъде предвидена седмици преди това. Земята трепери, избликват гейзери. Езерото може да закипи или да остане празно.
Толкова много неща за научаване, а толкова малко време.
В подножието двамата спряха край кипящ поток, заобиколен от жълти соли.
— Вулканът е все още активен — обясни Гилаелит. — Лавата е втвърдена само на повърхността, която от своя страна е изключително гореща. Дъждовната вода се просмуква надолу, започва да кипи и се издига обратно.
— А тези многоцветни кристали?
— Горещата вода разтваря минералите от скалите. След като избликне и се изпари заради горещината, се образуват кристали…
— Като в солниците на морския бряг. — Тиан си припомни някогашните разходки с баба си.
— Именно.
По-надолу скалите бяха покрити със слоеве жълто-кафява сяра, на която Гилаелит дължеше голяма част от богатството си. Работниците му я дробяха на късове, които насипваха в кошници и ги отнасяха на главите си или на гръб.
Гилаелит отведе ученичката си близо до езерото. Там той я свали от магарето (за нейна изненада в прегръдките му й беше приятно) и внимателно я остави на земята, облегната до един камък, а после се зае с кошницата за пикник. Незабелязано наблюдаван от Тиан, тетрархът се зае да подрежда храна върху дебела покривка, украсена с червени, кафяви и зелени квадрати. Той все още й се струваше чудат, но не по неприятен начин.
Гилаелит извади и чинии, наряза зърнест хляб на съвършени филийки и постави две върху чинията на Тиан. Прибави няколко мариновани зеленчука, напомнящи маслини, няколко резена сирене и тиквички и й я подаде. При това погледна към нея, улови наблюдаващия й поглед и се усмихна засрамено. За пръв път тя се усмихна в отговор. Гилаелит бе казал, че човечеството не го интересува, но изглежда я харесваше. Тиан откри, че той също й се нрави, въпреки недостатъците му. Почти беше сигурна, че можеше да му се довери. Но продължаваше да се подтиква към предпазливост.
Гилаелит ядеше отвратителни неща, но след като Тиан си наложи да не се вглежда в храната му, пикникът мина приятно. Тя дори съжали, когато обедът свърши. Времето бе задушно, без никакъв вятър. Небето също беше безоблачно, а тъмните скали излъчваха топлина.
Домакинът прибра остатъците обратно в кошницата и каза:
— Ще вляза да поплувам, преди да се върнем.
Той свали ризата, ботушите и чорапите, навлезе във водата и заплува по гръб, разплискал високи вълни.