На другата сутрин тя успя да се облече сама, а малко след това Флей мина покрай стаята й и й помогна да се качи в тетрапода. Тиан нямаше намерение да слиза от машината до завръщането на Гилаелит.
Както винаги, тя подири убежище в работата си. Не спря да се занимава с таптера през целия ден, цялата нощ и следващата сутрин. По обед се прибра в стаята си, заключи вратата и спа в тетрапода. Повече не отиде в тоалетната. Когато й се наложеше да уринира, излизаше навън.
Една нощ, събудена от естествена нужда, Тиан бе насочила тетрапода към неравната алея. Тя винаги се отправяше натам, защото знаеше, че няма да срещне никого. Докато излизаше през предната врата, долови гласове, пренесени по коридора.
— … хвърля и нея, и проклетия таптер в езерото.
Гласът й беше познат, но не можеше да го асоциира с физиономия.
— Тъй, там им е мястото! — Това звучеше като Гъртис.
— Няма да слушам подобни приказки — тросна се трети. — Гилаелит се е грижил за семейството ми в продължение на четири поколения. Не…
— Това няма да значи нищо, ако скрутаторите ги открият. Тогава ни чака мъчителна смърт.
— Господарят винаги се е отнасял добре към нас.
— А аз бих рискувала живота си за него — отвърна Гъртис. — Бих рискувала и близките си, ако се наложи. Но и малкото пръстче на крака си няма да пожертвам за нея.
— А ако рискуваме? — обади се непознат глас. — Каква е наградата?
— Десет хиляди златни тела за нея и същото за летящата й машина. По две хиляди на всеки! — каза Гъртис.
Сетне някой остро възкликна, тропна се врата и гласовете изчезнаха. Тиан се отдалечи. Десет хиляди тела представляваха огромно богатство, на чието изкушение никой не би могъл да устои. Тъй като за спане вече не можеше да става и дума, тя се спусна в мазето, за да продължи работата си върху таптера. И през цялото време внимаваше да има нож край себе си.
Напук на усилията й поправките вървяха бавно. Тя започваше да се отчайва и да смята, че машината никога няма да бъде поправена. Витис щеше да се върне, да претърси Нириандиол и да открие таптера. И нея.
Слугите не предприеха нищо — може би все още не бяха натрупали достатъчно храброст да предадат господаря си, а може би прекалено много от тях оставаха верни. Флей със сигурност беше от тях, защото Тиан бе видяла как злобно се отнася към него съпругата му. А яростното изражение върху лицето на немия бе красноречиво.
На сутринта занаятчията научи, че Гилаелит се прибира. Тиан с изненада установи, че той й е липсвал. Заради очакване тя не можеше да се съсредоточи и неспирно се отправяше нагоре, за да провери дали той е пристигнал. Слугите се споглеждаха многозначително и с горчиво раздразнение.
Това я отрезви. Когато той най-сетне се появи, в първия миг й се бе приискало да се втурне по коридора, за да му покаже колко добре може да управлява тетрапода. Вместо това тя си придаде безизразно изражение и остана на заден план, докато Гилаелит поздравяваше слугите си и им предаваше някакви пакети.
Накрая тетрархът се обърна към нея. Изглеждаше напрегнат. Тиан стоеше неподвижно, леко разклатила тетрапода.
— Изглеждаш отслабнала, Тиан.
— Работих много. Тетраподът действително се оказа голямо облекчение. Но ти също изглеждаш уморен… Гилаелит.
Тя рядко се обръщаше към него по име, винаги й звучеше странно.
— Дълго пътуване, изморителни преговори и лоши новини за капак. Аахимите най-сетне се приготвят за следващи действия. Мисля, че това означава война.
— Срещу Нириандиол? — подскочи Тиан.
— Срещу човечеството. Но е възможно и ние да се озовем сред жертвите.
Занаятчията неспокойно раздвижи машината си малко назад. Притесняваше се, защото не се бе къпала в продължение на седмица.
— Ще трябва да се погрижа за обезопасяването на вилата. Как напредва работата по таптера?
— Бавно, макар че почти денонощно се занимавах с него. Може да е нужна още една седмица.
— Надявам се да разполагаме с толкова време. Можеш да разчиташ на цялата помощ, която ти е нужна, макар моето време също да е оскъдно. Но — той се усмихна уморено — мисля, че ще се справим.
Тиан подозираше, че тази му увереност цели да заблуди слугите: усмивката му бе изкуствена, а челото — сбърчено.