— Чух камбаните. Стори ми се, че ме зоват.
Гилаелит се сепна.
— Да те зоват?
— Разглеждах стъкления ти глобус, но амплиметът угасна, а от едно място върху кълбото изникна лъч светлина.
— Кое място?
— Остров Нум — прошепна тя.
Потръпването му бе нетипично.
— Ти още не си истински геомант, Тиан, а току-що си се представила пред света.
Тя го последва.
— Къде отиваме?
— Ти отиваш обратно в леглото.
— А ти?
— Исках да говоря с теб, затова те потърсих в стаята ти, но там те нямаше. Сега това трябва да почака. Току-що ти ми отвори много работа. Надявам се, че ще успея да прикрия следите, които си оставила.
— За какво си искал да говорим?
— Сега няма време да го обсъждаме.
— Откри ли нещо за мен?
— Да, макар да не зная какво означава. И за това няма време.
Той й помогна да си легне и изчезна.
По време на отсъствието й времето се бе променило. Повеи леден вятър бяха заменили топлия бриз, а луната бе изчезнала зад мрачни облаци. Гръмотевици не спираха да отекват сред кратера. По покрива барабанеше градушка, скоро заменена от тежки капки.
Тиан не можа да заспи и приседна в леглото. Очакваше да види страховита буря, като онези, разразяващи се във фабриката. Светкавиците и кипящите облаци предоставиха гледка в продължение на няколко часа, но дъждът отдавна бе престанал. За нейно огорчение. От пристигането й не бе валяло.
И на сутринта облаците не се бяха раздигнали. Те се спускаха към върха на планината, за да обвият ръба в мъгла.
— Може ли да изляза навън? — обърна се тя към Гилаелит по време на закуската в стаята й. Стараеше се да не поглежда към слузестите охлюви в чинията му. — Чувствам се като затворничка.
— Да. Малък е шансът някой да те види в подобно време, но за всеки случай си сложи шапката и шала.
Той помогна на Тиан да седне в тетрапода и двамата се отправиха към ръба на кратера. Тукашният терен подтикваше занаятчията към предпазливост. На няколко пъти тя променя посоката си прекалено рязко и едва не прекатури машината си.
Измъчваха я неприятни мисли. Дали трябваше да рискува да остане с Гилаелит, който можеше да я предаде, или да го предаде първа и да избяга с таптера? Ако снощи бе оповестила присъствието си, това коренно променяше ситуацията.
— Много си мълчалива днес, Тиан.
Тя се почувства гузно.
— Размишлявам.
— За какво?
— За стореното снощи.
— Нека не говорим за това сега.
— Това време ми напомня за дома — каза тя с лека въздишка. — В завода винаги валеше и бе мъгливо. Дрехите ми в сандъка мухлясваха. Тогава никога не бих си помислила, че фабриката ще ми липсва.
— Домът се просмуква в костите. В Нириандиол съм прекарал по-голямата част от живота си, но продължавам да изпитвам носталгия по родното си място.
— А кое е то?
— Намира се на остров Мелдорин. — Гилаелит махна с ръка на запад.
— По името изглежда прекрасно място — каза Тиан. Като никога не успя да си припомни точната карта. — Но в действителност не е така, нали?
— Мелдорин е огромен. Триста левги от юг на север и сто от запад на изток.
— А къде точно се намираше твоят дом?
Той отново махна неопределено с ръка.
Бяха прекосили около една трета от кратера, когато жената спря тетрапода.
— Проблем ли има? — осведоми се Гилаелит.
— Ремъците започнаха да ме протриват. Не съм свикнала да вървя по толкова неравна земя.
— Искаш ли да се връщаме?
— Не. Тук е прекрасно.
Продължиха обиколката си. Мъгла се стелеше край каменистия ръб и оставяше капчици върху миглите на Тиан. Шалът над лицето й бързо се просмука с влага.
— Гилаелит?
— Да?
— За какво си искал да говорим, когато си ме търсил в стаята ми?
Той се опря на един камък, който му стигаше до лакътя, и се загледа в кратера. Изглежда се колебаеше.
— Гилаелит?
— Става дума за нещо много несигурно, Тиан. И изключително рисковано, така че не бързай да се обнадеждаваш. — Ново продължително мълчание. — Попаднах на информация, която би могла да отстрани осакатяването ти. Съществува… — Тетрархът рязко извъртя глава. — Какво беше това? И ти ли го чу?