Не се бяха отдалечили много, когато Тиан изпита пробождащо усещане в дясното си слепоочие. Болката изчезна също тъй бързо, както се беше и появила. Въпреки това младата жена не можа да сдържи стенанието си.
Малиен веднага я погледна.
— Какво има?
— Главата ме заболя. Добре съм.
— Пийни още малко вода — посъветва я спътницата й.
Тиан действително отпи още няколко глътки, макар да знаеше, че проблемът не се дължи на обезводняване. Това пробождане й бе напомнило за нещо, което тя усилено се стараеше да не си спомня.
Скоро спряха отново, този път заради Малиен, която приклекна сред камъните и обяви:
— Това не ми харесва.
— Кое?
— Наблюдават ни.
Тиан извърна глава към небето.
— Не виждам нищо.
— Но аз виждам. Ела, бързо! Три са, а тъй като летят…
Матахът посочи високо в небето на запад. Сега и Тиан можа да различи точиците — първо една, после още две.
— Лиринкси!
Пет
Ниш трополеше надолу по стълбите и стискаше зъби до болка — не само от яд, но и защото изпитваше колебания в самоконтрола: не искаше да си излее гнева върху Юлия. Противно на всички очаквания, бе постигнал успех и бе оправдал предишните си провали. А ето че в следващия миг всичко бе изгубено и единствената перспектива пред него оставаше заминаването за предните линии на безнадеждната война срещу лиринксите. Механикът бе горд и амбициозен младеж, който не бе свикнал да губи.
В дъното на стълбището той спря, за да изчака Юлия. Дребната му спътничка се движеше уверено, нито за миг забавяна от маската пред очите. Крил-Ниш не спираше да се удивлява на ловкостта й. Една грешна стъпка щеше да бъде достатъчна за подема на смъртоносен полет, но такава не последва.
— Ти си тъжен, Ниш — каза тя, когато слезе от последното стъпало. Дори не беше задъхана.
Още нещо, което го объркваше: как бе възможно човек, който не се упражнява, да бъде в по-добра форма от него? Сърцето на механика все още биеше ускорено от скорошното усилие.
— Какво ще кажа на скрутатора, Юлия? Той ще ме обезглави.
— Никой не би могъл да надвие матаха, Ниш.
Юлия бе перцептор — притежаваше способността да вижда всички прояви на Тайното изкуство. Те се появяваха като възли в решетъчния модел, чрез който тя възприемаше света. Този й талант я правеше удивително ценна. Юлия струваше колкото хиляда механици.
— Ти се държа много приятелски с нея — остро каза Крил-Ниш и веднага съжали. Следващите си думи произнесе с по-овладян тон. — Какво видя?
— Тя е стара. Тя е мъдра и добра, но и тъжна. Изгубила е цял свят.
Това му предоставяше доста неща, над които да мисли, но не и търсения отговор.
— Как изглежда нейният възел, Юлия? Тя могъща гадателка ли е?
— Много е силна, но не използва силата си срещу теб. Бъди внимателен, Ниш.
Механикът изсумтя и се отправи към следващото стълбище, този път изработено от алабастър. Той не беше страхливец, но умееше да подбира битките си.
На долната площадка, когато Ниш спря, за да се консултира с картата, Юлия каза:
— Виждам кристала на Тиан.
От изненада механикът изтърва парчето хартия и едва успя да го улови, преди да е отлетяло към долното ниво. Той бе сметнал, че аахимите са отнесли кристала със себе си.
— Искаш да кажеш, че е още тук?
— Виждам го.
В решетъчния си модел. Разбира се, че можеше да го види. Благодарение на Юлия Ниш бе проследил целия му път. А с него и Тиан, изчезнала с месеци.
— Къде е? Бързо, преди да са се сетили за него.
С помощта на картата им отне по-малко от час да достигнат нивото, на което бе отворена дверта. Ниш се огледа. Намираха се в овална зала, толкова обширна, че спокойно би могла да приюти малък град. Навсякъде се виждаха врати, отвеждащи в допълнителни помещения.
— Там — посочи перцепторът.
Крил-Ниш се затича, като не спираше да поглежда през рамо. Заради многобройните си разочарования вече не смееше да се надява. В посоченото от Юлия помещение го очакваше странна на вид машина, изработена от стъкло, кристал, керамика и жици. Изглеждаше призрачна под бледата светлина. Механикът бавно започна да я обикаля, опитвайки се да открие някакъв смисъл. Нямаше представа как изглежда амплиметът, а чудатото приспособление включваше в състава си десетки кристали.