— Полето. И нещо друго. Две плоскости лежаха в центъра, пресичащи се под прав ъгъл.
— Плоскости?
— Да. По повърхността им се разливаха вълни.
Скрутаторът слушаше изключително напрегнато.
— А сърцевината на аурата?
— Беше странна, сър. За миг видях сянката на лиринкс, обградена от светлина. Зад нея полето изчезваше в някаква дупка. Изтичаше като изтеглено от водовъртеж.
— Полето? — възкликна скрутаторът.
— Виждам движение — провикна се един от останалите на пост войници.
— По-точно? — Флид се обърна по посока на звука.
— Лиринкс. Не, не е сам. Трима са. Отправили са се право насам.
Скрутаторът изруга.
— Напълно очаквано, като се вземе предвид енергията, която използвахме току-що. Колко остава до здрач?
— Почти час — отвърна войникът.
— В такъв случай не можем да сигнализираме на въздухоплава. Мястото подходящо ли е за отбрана?
— Не и срещу трима лиринкси, освен ако не сте в състояние да използвате силата си отново.
— В момента не съм в състояние да прогоня и пеперуда — отвърна Флид. — Ще се отправим към върха. Те ще трябва да напреднат към нас отдолу.
— Освен ако някой от тях не умее да лети — вметна Иризис.
— Това е най-доброто, което можем да направим.
Отправиха се към върха. Оон-Ми водеше Иризис за ръка.
— Постъпи храбро — обърна се последната към занаятчията си.
— Вече ми се струваше, че мозъкът ще изтече през ушите ми.
— Но ти запази самообладание. И издържа.
— Ако не беше намесата ти…
— Нека не говорим за това. Какво правят лиринксите?
Оон-Ми спря, за да се обърне.
— Напредват към пещерата ни.
— Убеден ли сте, че изследването ни ги е привлякло насам, скрураторе? — попита Иризис.
Гласът му дойде иззад нея:
— Да.
— Но как?
— Те бяха открили начин да намират кланкерите ни по аурата, зараждаща се от контролера. Тиан откри брилянтен начин да заглуши това излъчване.
— Отново проклетата Тиан — промърмори Иризис.
— Но въпросът ти ме учудва, Иризис — ледено продължи скрутаторът. — Та нали след кристалната й треска ти се опита да си припишеш откритието.
Тя почувства червенина да плъзва по страните й. Какво я бе прихванало тогава, за да постъпи така?
— Смятам, че някъде тук са оставили наблюдателно устройство, което да засече евентуална наша поява — заключи Флид.
Изкачването беше трудно. Слънцето залезе преди да са достигнали върха. За последния отрязък от ронливия път Иризис бе издърпана с въже. Влажен вятър вееше в тила й.
— Не се движи — каза й Флид. — Този връх не е по-широк от разстлан чаршаф. Направиш ли три крачки в която и да е посока, политаш. Зойл, какво си мислиш, че правиш? Остави камъка.
Изтрополяване.
— Проклет глупак! Не върху крака ми!
— Опитвах се да помогна, сър.
— Остави това на онези, които знаят как.
Иризис можеше да усети пропастта. Зъбите й започнаха да тракат.
Един от войниците запали сигнален фенер. Обърнат към долината, скрутаторът го повдигна високо. Той изпрати поредица проблясвания, за момент го затвори отново, сетне повтори последователността. Иризис можа да я разбере по потракването на капака.
— Няма отговор — каза той след дълго чакане. — Къде са лиринксите?
— Продължават да ни следват — каза Оон-Ми. — Почти са на разстояние един арбалетен изстрел.
— Пригответе оръжия.
Изстъргаха мечове. Някой започна да зарежда арбалет. Иризис се чувстваше безполезна — особено когато враговете се намираха достатъчно близо, та потракването на ноктите им да бъде чуто. Само да можеше да вижда… От тази позиция щеше да им даде да се разберат.
Арбалет стреля.
— Пропуснах! — изруга войникът.
— Колко близо искаш да дойдат? — презрително каза скрутаторът. — От упор да им простреляш носа?
— Светлината подвежда, сър.
— Тогава изчакай да видиш ноздрите им и тогава стреляй.
— Не искам никога да виждам лиринкски ноздри — каза Иризис. — Сред тях има ли летци, Ксервиш?
— Изглежда не, но когато се стъмни напълно, ще могат да се изкачат спокойно, без да ги забележим. И тогава, приятели, идва време за вечеря.