— Какво има?
— Нищо, само счупена капачка! — процеди през зъби тя.
— Изкачвал съм планини и в по-лошо състояние. Стегни се.
— Противен човек. Когато излезем, ще ви хвърля най-големия пердах, който някога сте яли.
— Пердах? — Флид се усмихна. — Звучи обещаващо.
След известно време той каза:
— Асансьорът не е далече.
— Къде е Юлия?
— Пред нас. Не се притеснявай за нея. Тя знае как да се грижи за себе си.
— Но знае ли как да се грижи за нас?
— Какво искаш да кажеш?
Преодоляваха последния ъгъл. Флид започна да се смее.
— Какво е толкова смешно?
— Стигнахме асансьорната шахта. Не мърдай. Смешното е, че асансьорът не е тук. Юлия се е качила без нас.
— Повикайте я обратно.
— Юлия? — ревна скрутаторът. — Спусни асансьора веднага!
Мълчание, накъсвано от тичащи крака.
— Юлия?
Тя отново не отговори, но въжето започна да се движи надолу. Иризис чуваше как то разсича водата, почти достигаща входа на нивото им.
— По-бързо!
Юлия изскимтя. Стъпките звучаха все по-близо. Ослепялата жена можа да различи хрипливия дъх на Джал-Ниш. Проклятие. Значи все пак бе успял да се измъкне.
— Кошът е тук — рече Флид, освободил ръцете си. Той помогна на Иризис да се прекачи през ръба, сряза вървите й и постави ръцете й върху манивелата. — Щом ти кажа, започваш да навиваш с все сила.
— Спрете! — задъхано кресна Хлар. — Спрете или ще стреляме!
Кошницата се залюля под скока на Флид.
— Върти! Само двама са, Джал-Ниш и един от войниците.
Иризис напрегна сили и кошът полетя нагоре.
— Застреляй ги! — ревна Джал-Ниш. — Застре… Къде е арбалетът ти, войнико?
— Пропадна, сър, докато ви изтегляхме. Простете, сър…
— Безполезен глупак! — изпищя Хлар. — Те се измъкват!
Ксервиш Флид се пръскаше от смях.
— Сбогом, Джал-Ниш. Не забравяйте да споменете за това в следващия си доклад до Съвета. Аз със сигурност няма да пропусна.
Вече наближаваха най-горното ниво. Флид се провикна към войниците:
— Джал-Ниш е в беда. Слезте да му помогнете.
Пазачите започнаха да шепнат оживено помежду си. Ксервиш Флид не се ли намираше вече извън закона?
— По-бързо! — кресна скрутаторът, докато помагаше на Иризис да излезе от коша. Свикнали да се подчиняват безпрекословно, войниците изпълниха нареждането.
Когато се спуснаха долу, Флид преряза асансьорното въже.
— Добра работа свършихме — заяви той и със самодоволно подсвиркване пое нагоре по тунела.
Без проблеми напуснаха мината през същия път, по който бяха влезли. Вън скрутаторът даде сигнал и въздухоплавът се спусна да ги вземе.
— Какво правим сега? — попита Иризис, настаняваща се върху платнената седалка. Юлия вече бе заела мястото си, свита в ъгъла.
— Ще пуснем на свобода всички Джал-Нишови скитове, за да си осигурим няколко дни, ще оставим Оон-Ми и Зойл в някоя безопасна фабрика, а после ще отидем на една среща — рече Флид. — Не зная какво ще открием там. Как са очите ти?
— Как мислите, че са? — остро отвърна тя.
— В последно време проверявала ли си състоянието им?
— Не. Защо да го правя?
Ксервиш Флид свали превръзката и подплънките. Те бяха залепнали и Иризис изохка.
— Виждаш ли нещо?
— Не мога да си отворя очите.
Клепачите бяха притиснати един към друг, залепнали от някакъв жълтеникав секрет. Скрутаторът нареди да му донесат купа с вода и ги проми.
— Опитай сега.
Иризис разтърка очи, отвори ги и се взря в посоката, в която смяташе, че се намира Флид.
— Все още не виждам нищо.
— Няма как да бъде иначе. Взираше се в тъмнината. — Той я обърна.
Жената се втренчи в него, а очите й започнаха да се насълзяват. Бавни струйки се стекоха по бузите й.
— Не е възможно да съм чак толкова грозен — сопнато отбеляза Ксервиш Флид.
— Виждам! — възкликна тя. — Виждам!
При което го прегърна и продължи да ридае от облекчение.
Двадесет и едно
Гилаелит чу как Тиан се провиква, когато тетраподът й политна назад. Чу и тътнежа на свличаща се скала. Сетне лиринксите го повдигнаха рязко — звукът на крилете им изцяло узурпира слуха му. Тетрархът напразно се опита да се измъкне, притеснен от представата за окървавената Тиан, лежаща върху склона на кратера. Заради нахлузената му качулка не виждаше нищо.