Дълго време летяха сред облаците — можеше да усети профучаващата край него студена влага. Дрехите му прилепнаха, от качулката покапаха капчици върху врата му. Огромните криле не спираха да разсичат въздуха. Един от лиринксите се провикна и запитаният му отвърна остро. Размяната протече на лиринкския език, непознат за Гилаелит. Но по тона личеше, че се разразява спор, в чийто край създанията започнаха да се спускат. Въздушното течение изтръгна качулката от лицето на тетрарха и той можа да види кръгло плато от тъмна скала, израстващо сред гората. Възползващи се от термалите, лиринксите се приземиха близо до ръба.
Едно от създанията остана да държи въжето на Гилаелит, а останалите три продължиха спора си. Скоро женски лиринкс стисна китките му и го погледна в очите.
— Докато се издигахме, ти изкрещя име, „Тиа…“. Занаятчията Тиан от Тикси ли имаше предвид? Онази, напуснала Тиртракс с летящ конструкт? Не лъжи. Аз умея да разчитам истината.
Гилаелит се поколеба прекалено дълго, преди да отговори:
— Не. Зовях Тиауни, сакатата ми дъщеря.
Оранжеви петънца се появиха върху ръцете й.
— Той лъже — провикна се тя към останалите. — Наистина е била занаятчията, която търсим. Мунанд, върни се да я вземеш.
Най-едрият от лиринксите, мъжки с яркочервен гребен, се издигна с помощта на течението и се отправи на север. Женската отново дръпна качулката на Гилаелит и я завърза. Полетът продължи още много часове, отново през влажните облаци.
Несъмнено лиринксите го бяха отвлекли, за да използват Изкуството му. У Гилаелит се зараждаше определен интерес. С какво точно бе привлякъл вниманието им? И ако получеха исканото, какво щяха да направят после? Може би щяха да го изядат. Но първо щеше да им се наложи да го надхитрят. Тетрархът не можеше да си представи по-голямо предизвикателство. А той обожаваше предизвикателствата, макар че конкретно това касаеше самия него.
Лиринксите продължиха да летят и след смрачаване. Едва около среднощ се настаниха на една планинска скала. Гилаелит получи храна и му бе позволено да легне, като преди това въжетата му бяха прилежно проверени. Тетрархът почти не спа. С известна насмешка над себе си осъзна, че изпитва притеснение за Тиан, породено не само от евентуалната й полезност. Не беше и притеснението, което би изпитвал за добруването на верен слуга. Беше нещо по-силно и по-дълбоко. Той наистина бе загрижен за нея.
Гилаелит изследва странното усещане през всички часове на мрака, но на разсъмване бе все така объркан. Лиринксите отново се издигнаха в полет, продължил цял ден. В определен момент тетрархът задряма, за да се събуди сред мрак. Долови миризмата на асфалт, усети излъчването на превъзхождащи сили. По заобикалящия го въздух можа да определи, че се намира в пещера или подземие.
Защо лиринксите търсеха Тиан? Може би във връзка с плътоформирането, а може би с таптера. Ако тя бе оцеляла при падането, в момента сигурно лежеше безпомощна върху склона, очакваща да умре от глад и жажда. За предпочитане беше лиринксите да я доведат тук, каквато и да бе целта им.
Гилаелит беше безпомощен, защото матемантията не можеше да бъде използвана офанзивно. Геомантията би могла да му бъде от полза, но не и без помощта на определени кристали или артефакти. А тетрархът не разполагаше с тях.
В скалите около него имаше кристали, но те не притежаваха нужните геомантични свойства. Все пак съществуваше един начин: сред множеството измъчващи го болежки се подреждаха и камъните в жлъчката. Те трудно можеха да бъдат наречени кристали, но пък намираха известна употреба в Тайното изкуство. Освен това нищо не би било синхронизирано по-пълно с него от образувание, сформирало се в собственото му тяло.
Гилаелит откри най-големия камък и го събуди. Образуванието не бе подходящо за целта, тъй като не съдържаше никаква сила, но пак спомогна за усилване на възприятията.
В самото му съзнание се образуваха образи на течения, разливащи се като огромен червен фонтан, а също и формата на яма. Тук имаше възлова точка, силна и нестабилна. Но в сегашното си състояние Гилаелит не можеше да научи повече. Сигурно бе доведен в Снизорт, място, прословуто със смолните си ями.
Бе поведен надолу през множество стъпала, по протежението на тунели, вонящи на битум, а накрая през поредица тежки врати, отвъд които миризмата ставаше все по-слаба. Тук въжетата и качулката бяха свалени. Светлината на фенер за момент го заслепи.