— Какво желаете от мен? — любезно попита той. Гилаелит бе винаги любезен, когато не знаеше с какво си има работа.
Възрастен женски лиринкс отвърна:
— Аз съм Гирил, матриарх на Снизорт.
Гласът й бе необичайно мек за лиринкски. Освен това тя говореше езика удивително добре, макар и с известна безизразност.
— Матриарх! В такъв случай вие сте върховната владетелка на лиринксите?
— Ние нямаме върховни владетели, тетрархо. Работим задружно, за да постигнем целите си.
— Откъде ме познавате? — сепна се той.
— Срещата ни бе неизбежна.
— Защо сте се настанили в такова противно място?
— То заема жизненоважна част от цикъла ни на живот. Историите, както ги наричате вие.
Това беше безсмислено. Как бе възможно Снизорт да бъде част от Историите на лиринксите? Освен ако Гирил не визираше нещо, случило се в близкото минало.
— Ти познаваш земята и силите, които я подхранват, тетрархо — продължи тя. — Ние искаме да узнаем повече за това място.
— И какво общо има това с мен?
Тя погледна към гърба му. Четирима лиринкси стояха зад него, извадили нокти, готови да реагират при най-малка необходимост.
— Изгубихме нещо в Голямата сълзевина. Много бихме искали да си го върнем.
— Голямата сълзевина?
— Да. Източникът на асфалта в Снизорт.
— Какво е то?
— Не мога да кажа.
— Голямо или малко?
— Достатъчно голямо.
Гилаелит потърка ъгловатата си брадичка, стараещ се да осмисли случващото се.
— Какви са размерите на тази сълзевина?
Гирил размени няколко думи с останалите лиринкси. Дребна женска пристъпи напред.
— Голямата сълзевина притежава следната форма. — Тя очерта неравен овал на пода, сетне в единия край на очертанията прибави втори, по-малък. — Дълга е левга и четвърт, седем осми широка.
— А каква е дълбочината?
— Не знаем. Може би левга, може би повече.
— Какво и къде е било изгубено?
Женската понечи да отговори, но млъкна. Гирил я избута встрани.
— Не можем да ти кажем това.
— Няма значение — отвърна Гилаелит. — Важното е да зная къде е било изгубено. И кога.
— Доколкото съм в състояние да преценя, близо до центъра. — Гирил посочи с чупливия си жълтеникав нокът. — Някъде в тази зона.
— Колко голямо е било? Ако е било дребно, шансовете за евентуално откриване са нищожни.
— По-голямо от селска колиба.
— Преди колко време?
Сега самата Гирил се поколеба. Какво ли са изгубили? Трябва да е нещо, което им трябва страшно много, за да замесят външен в търсенето. Гилаелит определено бе заинтригуван.
— Няма как да сме сигурни — накрая каза тя. — Може би ти би могъл да ни помогнеш. Чували сме, че разполагаш с най-добрата библиотека в югозападните земи.
Още по-объркващо. Лиринксите бяха дошли на Сантенар по времето, в което Пътят между световете бе отворен, преди двеста и седем години. Войната се бе разразила около шестдесет години по-късно. Но в продължение на първите сто години след пристигането си лиринксите бяха останали в границите на остров Мелдорин.
— Не разбирам — каза Гилаелит. — Историите в библиотеката ми касаят предимно отминали времена. Как…
— Възможно е то да е било изгубено преди седем хиляди години, а може би и десет хиляди. Ние не разполагаме с Истории от тези времена. Повече не мога да ти кажа. Доведохме те тук, за да ни помогнеш.
Ако думите й бяха истина, излизаше, че лиринксите са посещавали Сантенар и преди. Гилаелит се затрудняваше да повярва. Преди времето на Забраната създания от празнотата бяха идвали на Сантенар. Но хрониките показваха, че тези посещения са били плод на случайност, а попадналите тук създания — избивани. Ако лиринксите бяха идвали тук преди хиляди години, а после бяха напуснали, това пораждаше много въпроси. Но какво основание би имала Гирил да го лъже?
— Защо да ви помагам? Вие сте врагове на човечеството.
— Търгувал си с нас и преди — каза Гирил. В очите й светлината блестеше двойно отразена. — Какво е различното сега? Ще ти платим добре, в каквато валута поискаш.