Този успех не смали разочарованията й. Тя не таеше надежда за Гилаелит — малцина се бяха измъквали от ръцете на лиринксите. Ето че отново оставаше сама. Ако таптерът бе готов, веднага щеше да отлети с него. Но тъй като не беше, оставаше й да се моли за достатъчно време, през което да довърши поправките.
Тиан прекоси терасата и прекрачи прага.
— Никс! — изкрещя тя. — Никс, ела бързо!
Появилият се сенешал все още стискаше капещо перо в едната си ръка и лист в другата.
— Какво има? Зает съм.
— Гилаелит беше отвлечен!
— Какво? — гръмко възкликна слугата. — Как?
— Четирима лиринкси се спуснаха от мъглата и го отнесоха. Бяха толкова бързи, че той нямаше никакъв шанс.
Перото, изпуснато, оплиска плочките с черно мастило.
— Кога се случи това?
— Преди около час.
— Час?
Едва сега Тиан осъзна омърляното си лице и рошавата коса.
— Тетраподът ми падна от ръба. Виках, но никой не ме чу. А лиринксите изчезнаха в мъглата.
— Покажи ми мястото — мрачно каза той.
Тиан го отведе и остана встрани, докато Никс се оглеждаше. Тя бе започнала да трепери, едва сега споходена от нервното напрежение.
— Големи лиринкси? — със съмнение попита сенешалът.
— Не по-малки от всички онези, които съм виждала.
— Не откривам следи. Казваш, че си паднала?
Съмнението не го напускаше. Нима Никс смяташе, че тя е убила Гилаелит?
— Да, там. — Тя посочи.
Никс огледа следите със същото внимание. Подозрението му я наскърби.
Той разпрати слугите да претърсят склона на кратера на стотина крачки от ръба. Всяка диря и всяко разместено камъче бяха прегледани. Това отне по-голямата част от утрото. Прибраха Гилаелитовия кристален жезъл, който не изглеждаше повреден. Накрая те се върнаха при Тиан, останала на терасата под лозите.
— Наистина е така, както каза — рече Никс. — Следите са категорични. Отвлечен е от лиринкси.
— Но защо?
— Не зная.
Никс седеше на масата, загледан в пергамента си. Широките му пръсти бяха оцапани с мастило. Изглеждаше объркан. Останалите слуги стояха край вратата, също тъй смутени и уплашени. Тиан ясно можеше да види мислите им.
Без Гилаелит те нямаха нищо. До този момент не им се бе налагало да се изправят пред проблем, свързан с отсъствието му — някои семейства му бяха служили поколения наред. Сега него го нямаше и Нириандиол оставаше незащитен.
Донесеният кристален жезъл лежеше положен на масата. Той представляваше удължена призма, полупрозрачна и тежка, завършваща в единия край с лъскава метална дръжка и розетка от лимонит в другия. В обучението си Тиан още не бе достигнала до тези устройства; но тя пак разбираше, че в правилните ръце това би могло да бъде опасно оръжие.
Тя го прибра у себе си.
— Какво ще правим сега, Никс?
— Аз не мога да направя нищо! — оплака се той, кършещ пухкави ръце. — Лиринксите може да са го пренесли през половината континент.
Тиан все още стоеше на терасата, вцепенено загледана в диплещите се през лозите мъгли, когато дочу развълнувани гласове откъм предната врата.
— Господарят е изгубен — каза непозната за нея слугиня. — Никога вече няма да го видим отново. Да отнесем онова, което можем да отнесем, и да се махаме.
— Може да се върне. — Гласът на Никс заглуши останалите. — Трябва да поддържаме Нириандиол за…
— Стар глупак! — презрително изсъска Гъртис. — Свършено е. След няколко дни мястото ще бъде оплячкосано. Изгубихме всичко.
— Не можем да предадем господаря.
— Не можем да отбраняваме мястото нито срещу лиринксите, нито срещу когото и да било. Хайде! — кресна Гъртис.
— Спрете! — с треперещ глас каза Никс. — Пуснете ме! Не ме докосвайте!
Тиан знаеше, че това ще се случи. Тя грабна манерката си и насочи тетрапода си настрани, към пътеката, без да откъсва очи от вратата. Същевременно диреше мощен участък от полето — колкото е възможно по-силен.
— Ето я! — Трътлестата Али размахваше кухненски сатър над главата си.
— Не я убивайте — кресна Гъртис. — Тя струва десет хиляди златнички. Блъснете металния рак и го строшете.