Тя му помогна да излезе. От челото и лявото му бедро капеше кръв.
— Какво стана, Никс?
— Появи се лиринкс, който те търсеше. Успяхме да го убием, но не и преди той да повали неколцина от нас. Останалите награбиха плячката си и избягаха. Не мога да кажа, че ги виня.
Жената запали лампата до вратата.
— Ами ти?
— Аз съм верен на господаря си, но какво бих могъл да сторя? Зная, че никога повече няма да видя Гилаелит. Ще трябва да избягам и да си потърся нов живот. Нещо, което не е особено лесно на моите години.
Тиан добре разбираше как се чувства той — и нейната ситуация беше същата. Не й оставаше друго, освен да приключи с поправките и да поеме към… накъде? Боргистри се намираше най-близо. Трябваше да предаде таптера на скрутатор Кларм и самата тя да се предостави на милостта му. Качество, което не достигаше на Съвета дори и в най-благосклонните му мигове. Почти безнадеждно положение, само че Тиан не можеше да оцелее сама.
— Моля те, остани — каза тя. — Само докато поправя таптера. Той е почти готов.
— Не мога да остана.
— Умолявам те. Гилаелит би очаквал това от теб. Сама няма да мога да се справя.
Накрая Никс се съгласи, макар и неохотно, и Тиан пристъпи към работа.
Защо лиринксът се беше върнал за нея? Скоро щяха да дойдат и други, подтикнати от забавянето му. Продължаваше да я измъчва най-важният въпрос: какво бе научил Гилаелит за недъга й? По тази причина ли беше отишъл на онази тайна среща?
Ако само знаеше къде са го отнесли лиринксите…
Ден и нощ Тиан работеше над таптера. Четири дни по-късно всички поправки бяха готови, макар че все още й предстоеше да го изпита. А дори и конструктът да проработеше, все още съществуваше рискът със своеволията на амплимета.
Тя работеше зад навигационния ствол, когато лека битуминозна миризма й напомни за нещо. При отвличането на Гилаелит и край мъртвия лиринкс бе надушила асфалт. Занаятчията се изкачи до предната тераса и провери трупа. Огромните му крака бяха потъмнели от веществото. Тиан бързо насочи таптера обратно във вилата.
— Никс! Никс!
Откри го в кабинета на Гилаелит — прибираше пари в кожена торба.
— Никс — развълнувано възкликна тя. — Току-що ми хрумна нещо.
— Какво? — Възрастният мъж дори не повдигна глава.
Тиан му разказа за битума. Никс на свой ред отиде да погледне трупа.
— Сякаш с години е крачил сред асфалт — веществото се е просмукало в порите на кожата му.
— Откъде може да идва?
— Сещам се само за едно място: Снизорт.
— Снизорт?
— Намира се на юг от нас. Известно е със смолните си ями. В Талтид. — Той посочи на картата. — Ще прегледам книжата на господаря.
Малко по-късно той слезе при нея, носейки със себе си тефтер.
— Изглежда е закупувал битуминозни продукти от Снизорт и е нахвърлял известни бележки за мястото.
Тиан ги прочете, макар че те не й помогнаха особено. Гилаелит бе отбелязал предимно географските особености на Снизорт: суха земя без растителност, гъмжаща от източници на асфалт.
— Нищо не може да се направи — каза тя, преструвайки се на незаинтересована. — Най-добре да продължа с поправките. Ще останеш ли на пост?
— Не. Вече преизпълних дълга си. Не мога да остана нито миг повече.
— Само един час. Почти съм готова. Моля те.
— Така да бъде. Правя го заради господаря. Половин час.
Десет минути по-късно Никс притича, разтракал зъби като лешникотрошачка.
— Конструкти. Много конструкти.
В уплаха Тиан изтърва гаечния си ключ, на косъм пропуснала да строши крехък стъклен механизъм.
— Колко по-точно? — попита тя, докато се навеждаше.
— Поне петдесет.
— Къде са?
— Приближават подножието на планината.
Страхът стисна гърлото й.
— Колко време ще им е нужно, за да дойдат тук?
— Два часа, не повече.
Не беше достатъчно, тестовете не бяха приключени.
— Ще трябва да ги забавиш, Никс.
— Не мога да направя това. Ще измъчват семейството ми, ако опитам. Нямаш право да искаш това от мен.
— И какво ще правиш?
— Ще бягам с цялата бързина, на която съм способен.