И освен това скрутаторът биваше отпратен. Макар че Юлия още му се сърдеше заради това, че преди месеци я бе накарал да търси кристал, тя разчиташе на него. Преди да започне да се държи зле с нея, Ксервиш се бе държал мило, по-мило от всеки друг. С изключение на любимия й Ниш. Но Ниш беше изчезнал. Сега и скрутаторът щеше да изчезне.
Юлия разчиташе и на Иризис, само че Иризис бе попаднала в ръцете на отвратителния скрутатор Гор, който несъмнено щеше да й причини нещо ужасно. И кой щеше да остане да се грижи за Юлия?
А нима някой бе проявявал загриженост за нея? По-голямата част от живота си Юлия бе прекарала в тъмницата на мистика Фламас, който в един момент бе забравил за нея. Дребната жена все още му беше благодарна за тази постъпка. Хладният мрак за нея бе представлявал приветствано облекчение сред шума, вида и миризмата на човечеството; от света, който в такава степен я бе измъчвал. В тъмницата никой не я бе безпокоил. Бяха й давали храна и вода, периодично бяха почиствали килията и не я безпокояха.
Но това се бе променило след навършването на шестнадесетата й година. Бе забелязала нещо неприятно в решетката си и беше започнала да пищи. Старият Фламас се бе сетил за нея. Сетне Джал-Ниш Хлар я бе отвел, подновявайки кошмара на враждебен свят. В началото перквизиторът се бе отнасял мило с нея, но само защото бе искал да се възползва от таланта й. Още от самото начало Юлия бе видяла същинската му сърцевина в решетъчния си модел.
Мислите й се насочиха към годините, предшестващи заточението й в тъмницата на мистика: онова ужасно време, малко преди четвъртата й година, когато нещо бе разбудило повишената й чувствителност. Животът й се бе превърнал в такъв кошмар, че близките й, неспособни да разберат какво й е — или да я излекуват с бой — я бяха прогонили.
Винаги бе отбягвала да си припомня тези моменти. Семейството й я бе прогонило. А дори и преди това тя бе изоставена…
Дребната жена започна да се унася, все още замислена за детството си. Някога бе изпитвала щастие, в самото начало на живота си, ала семейна криза бе сложила край на това щастие. Юлия така и не бе разбрала какво бе породило неразбирателството, помнеше само последствията. Бе се случило точно преди четвъртия й рожден ден. Тогава обичният й близнак Мюли бе изчезнал, заедно с баща й. Бе изгубила и двамата завинаги. И докато мъката по изчезналия родител бе остра, мъчението, породено от липсата на брат й, бе неописуемо. Като загубата на крайник.
Седмица по-късно цялото й тяло се бе покрило с нетърпим обрив. Юлия бе пищяла от болка, след което бе изпаднала в кома, продължила две седмици. След свестяването си бе изгубила способността да говори и да се движи — бе учила всичко това наново, като новородено. Още преди да се е възстановила, чувствителността бе започнала да се проявява. Юлия и до днес си спомняше момента с кристална яснота. Нетърпимо гръмките гласове бяха поставили началото. Бе й се струвало, че всички около нея крещят. До този момент не бе осъзнавала, че звукът може да причинява болка. Всеки път, когато някой заговореше, тя бе започвала да пищи. Майка й я биеше, братята, сестрите и лелите я бяха гълчали, но всичко това само я бе карало да крещи още по-силно.
Бе последвало мъчително изостряне на осезанието. Дрехите бяха започнали да рендосват новоразбудената й кожа. С постоянното разсъбличане също си бе навличала побои от майка си и от лелите, но бе предпочитала тази болка пред сковаващото мъчение на грубата тъкан.
Вкусът бе следващото разгърнало се сетиво. Маринованата риба и пушените меса, изграждащи семейното меню, се бяха превърнали в нетърпима гозба. Тя не бе могла да яде неща, различни от плодове, сурови зеленчуци, овесена каша без никакви подправки, сурова риба или крехко агнешко.
Собственото й обоняние също се бе обърнало срещу нея. Миризмата на останалите, дори и онези, които се къпеха редовно, бе станала нетърпима. А нейните близки не бяха от тези хора — в студената земя, където живееха, къпането бе рядък обичай. Макар с отчаян копнеж да бе желаела да бъде прегръщана, Юлия не бе могла да изтърпява майчиния скут.
Зрението бе допринесло в най-голяма степен за агонията й. В началото тя не бе могла да излиза навън — яркото слънце бе прогаряло очите й, а светлината му бе наранявала чувствителната й кожа. Сетне и изкуствената светлина бе започнала да поражда раздразнение. Юлия бе започнала да прекарва дните си в мрака под собственото си легло. Майка й и лелите й бяха продължили да я бият. А Юлия бе могла единствено да пищи, тласната сред свят, изграден единствено от мъчение.